Глава 16 - Стар Нов Свят
ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ. КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.
ТАЗИ ГЛАВА ИЛИ ЩЕ ОТГОВОРИ НА ПОВЕЧЕТО ВИ ВЪПРОСИ ИЛИ ЩЕ ЗАРОДИ ОЩЕ МНОГО ТАКИВА....МАЙ НАЙ-ВЕРОЯТНО И ДВЕТЕ НЕЩА ЩЕ СЕ СЛУЧАТ.
ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО Lecrecya ИСКА ЛИЛИТ ДА ИЗНАСИЛИ ДАДИ ФОКИН ЕРОС В СЪНЯ МУ, ХД.
НАУ ЕНДЖОЙ
ОБИЧАММММ ВИИИИ МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО
*Лилит*
Губех си ума. Просто откачах и не можех да си намеря място. Изгорих писмото, но написаното в него така и не излизаше от главата ми. Разбрах, че отново си на свобода. Малко съм наранен, че не се обади на съпругът си, но не се тревожи ще се видим отново. Много скоро при това.
Вечно твой, Адам.
- Какво ще правя, сега? – говорех по-скоро на себе си докато крачех нервно в кръв и тъпчех тревата под краката си. Самел седеше на един камък, подпрял брадичка на ръката си и единственото нещо, което се чуваше от него бе проклетото „Хм", което ме изкарваше извън равновесие. – Просто не разбирам. Защо сега? В името на Луцифер, кажи нещо, да му се невиди!
- Казах го преди малко, казвам го и сега трябва да говориш с майка ти.
О, да му се не види, Луцифер дай ми търпение!
- И какво ще ми каже тя освен „Върни се при Ерос!"?
- Ще се изненадаш от това какво ще ти каже. – смотолеви под нос и се обърнах рязко към него, спирайки да обикалям в кръв. Забих поглед в него, а той все още седеше в същата поза.
- Какво беше това?
- Кое? – вдигна поглед, гледайки ме объркано.
- Знаеш кое. Повтори това, което каза.
- По дяволите, Лилит нека просто отидем. - въздъхна, въртейки очи.
- И защо? Какво знаеш? Знаеш нещо, което очевидно аз – не и ти заповядвам да ми го кажеш на момента!
- Ти заповядваш на мен? – изправи се и се извиси над мен. Беше високо копелето. – Защо ли се изненадвам. Наследила си неговият нрав.
- О, я млъквай! Поне баща ми се бореше за нещо и отстояваше мястото си вместо да тича по задника на онзи негодник, като теб и останалите ви братя.
- Не тичам по ничий задник.
- О, дали?
- Край, не мога повече. – въздъхна и в следващата секунда обви ръце около мен и преди да се усетя размаха огромните си бели крила вече бяхме отлетяли. Копеле мръсно!
Приземихме се на терасата на Лунният дворец и първата ми работа щом ме пусна бе да го фрасна и да оправя косата си, която в момента бе в лицето ми.
- На какво дължа това посещение? – обърнах се по посока на гласът на майка ми, която както винаги пиеше вино, но този път не беше сама. Кучето до нея ме посрещна със злобен лай.
- Долу, Хекуба. – жената до нея погали черното си куче по главата и то мигновено се успокои, но не и преди да ми изръмжи, на което аз отвърнах с мой собствен злобен лай. Шибана кучка.
- Здравей, Лилит.
- Здравей, кръстнице.
- Отново си се забавлявала виждам. - майка ми отбеляза, без дори да ме поглежда. Беше прекалено заета да се взира в нищото.
- Бях гладна. – завъртях очи с досада. И ето пак седеше и ме съдеше, когато и тя самата не беше светица.
- Поне този път да не беше толкова немърлива, че дори и спътникът ти да разбере.
- Какво?! – възкликнах, обръщайки се към нея. Стори ли ми се или действително чух това?
- Чу ме. Ерос знае. Един от вълците му те е видял как убиваш и изяждаш друг в гората и му е докладвал.
Мамка му, какво се случваше? Нищо не разбирах. Шибаният старец заплашваше да му каже, но аз се погрижих за това. Излъгал ме е. Още някой е знаел. Шибани палета!
- Нищо от това нямаше да се случи, ако ме беше послушала още в началото и просто го беше приела.
- Селийн. – Самаел я погледна, но тя единствено присви виолетовите си очи към него и се изправи.
- И какво ще правиш сега, дъще? Пропиля единственият си шанс да бъдеш обичана и да имаш свои собствени деца.
- Имам деца. – изсъсках.
- Нима? Наричаш онези демони твои деца? Носи ли ги в утробата си, изпита ли радостта от всяко ритане? Роди ли ги като нормална жена? – застана пред мен, а аз свих юмруци от двете страни на тялото ми. Яростта започваше да се надига у мен като някакъв звяр и изгаряше всяка моя клетка.
- Селийн! – Самаел натърти.
- Млъкни! – изсъска без да отделя поглед от мен. – Кажи ми, дъще, какво е чувството да знаеш, че изгуби всичко заради собствената си глупост? И че не Адам и Фалшивият Бог, които те проклеха са причината ти никога да нямаш истински деца? Дадох ти вратичка, но ти пропиля последният си шанс и сега си сама.
- Не съм сама!
- Нима? Защо не отидеш и не видиш децата си? Да видим колко щастливи ще бъдат предвид факта, че те нямаше толкова време и беше забравила за тях.
- Това не е краят, майко. – преглътнах и се обърнах към Сам. – Хайде, тръгваме си. Нямам намерение повече да седя тук и да слушам упреците ѝ. Сега, Самаел! - подвикнах и той просто въздъхна.
...
Приземихме се обратно на същото място и аз все още треперех от гняв.
- И това ли ти беше помощта? Казах ти. Казах ли ти какво ще направи? Казах ти! И ти както винаги не ме послуша. Защо никой в този шибан живот не ме слуша, мамка му!
- Млъкни!
- Не ми казвай какво да правя, Самаел! - изкрещях, изпускайки нервите си. Все още всичко ми трепереше. Имах чувството, че веднъж освободя ли натрупалият се в мен гняв щях да подпаля цял град.
- Виж, просто...върни се обратно в прайда и този път наистина оправи бакийте, които направи. - сложи ръка на рамото ми и каза нежно в опит да ме успокои. Мускулите на челюстта ми все още играеха от нерви. - Чу ли, Лилит? Оправи нещата и ще се срещнем утре на същото място. - разтри ръката ми успкояващо един последен път и после ме пусна и това ме сепна.
- Чакай, къде отиваш?
- Имам да свърша нещо. Просто прави каквото ти казвам. – и отново просто разпери криле и отлетя, оставяйки ме сама.
Да бе, как ли пък не. За едно нещо беше права майка ми обаче и то е, че не бях навестявала децата си отдавна и беше време да ѝ покажа, че грешеше. Децата ми ме обичаха.
*Неутрална гледна точка*
Лунната Богиня седеше на терасата, окъпана от Лунните лъчи наслаждавайки се на поредната чаша вино заедно със съюзничките си. Все още размишляваше върху разговорът с дъщеря си, но не съжаляваше за нищо казано от нея. Вярно, беше малко по-груба но това момиче никога нямаше да се научи. Помисли си. Същата е като баща си...винаги мислеше, че тя е права. Едно обаче не осъзнаваше дъщеря ѝ и то е колко много тя правеше за нея. Още от самото ѝ раждане насам, защото всичко което правеше бе за нейно добро дори и тя самата да го осъзнаваше.
- Защо по дяволите не ѝ каза? – Ангелът на смъртта кацна на терасата пред тях, прекъсвайки ги и трите богини до Селийн възкликнаха възмутено.
- Какво ти дава и най-малкото право да идваш тук без покана и да ни обезпокояваш, Самаел? – погледна го проницателно, а ангелът единствено присви светлите си очи към нея и прибра крилата си.
- Отговори на въпросът ми, Селийн. Време е. Тя трябва да знае.
Лунната богиня единствено въздъхна и се изправи.
- Дами, извинете ме. – изправи се от столът си и надигна светло синята си мантия. – Ела с мен. – заповяда му и той я последва извън дворецът. Двамата се разхождаха из поляните на Древната земя и пристъпваха безшумно по окъпаните от лунните лъчи трева в тишина. Единствените звуци, които можеха да се чуят бяха песните на щурците и нощните птици, които обитаваха Древната земя.
- Защо не ѝ каза? – ангелът наруши мълчанието и се спря, а след него и Селийн направи същото.
- Защото тя не е готова още.
- И как го реши?
- Виж я, Самаел. Мъчно ми е да го кажа, но не е готова за такава отговорност все още. - Богинята въздъхан с глас увиснал с тъга. Болеше я за дъщеря ѝ, както всяка друга майка. Болеше я, че тя трябва да премине през всичко това, да страда толкова много, но от друга страна ѝ се ядосваше защото сега тя имаше вратичка, но отказа да я използва и вместо това си усложняваше допълнително живота. Истината беше, че макар и на хиляди години Лилит все още не беше пораснала. Подобно на баща си, тя мислеше че друг е виновен за нещастията ѝ.
- Чакахме прекалено дълго за това, Селийн. Време е. Адам започна да ѝ изпраща знаци и само въпрос на време войната да избухне. Тя трябва да знае срещу какво се изправя.
Ангелът беше прав и Селийн знаеше това. Признаваше си го, но както тя самата каза трябваше да са сигурни, че дъщеря ѝ е готова.
- Но преди това трябва да сме сигурни, че с Ерос са обвързани. Тя има нужда от него.
- Защо не се опиташ да ѝ го кажеш?
Селийн го стрелна с поглед, който крещеше "Ти сериозно ли?" и се изсмя сухо. Мъже...уж интелигентни, а ужасно тъпи на моменти...
- Не е сякаш не съм опитвала. Опитвам постоянно, но за жалост се е метнала повече на брат ти отколкото на мен.
- Наистина имаме известен проблем с гордостта. – ангелът отбеляза, кимвайки а Богинята го изгледа с бялото на окото си. Известен ли? Помисли си. По-скоро огромен.
- Не знам колко време имаме, Селийн. Той се е върнал в Едем и онзи негодник му е простил.
- Мамка му! – Богинята си позволи да прокле и думите сякаш се усещаха непознати за нея. Проклинането беше характерно за дъщеря ѝ, но не и за нея.
- Време е, Селийн. Лилит трябва да знае истината.
- Не още. Трябва да съм сигурна, че е готова. Ако ли не... - направи бременна пауза. - Боя се, че това ще бъде пагубно за всички ни. Първо трябва да приеме Ерос, като нейн спътник и да се обвържат напълно.
- Постъпи умно, като я събра точно с него.
- Ти знаеш?
- Тя ми каза за маркът му и отделните символи и навързах нещата. Умно, много умно, Селийн.
- Направи ми услуга и я наблюдавай. Не искам да напуска прайдът по каквото и да била причина. И се постарай да разчисти бъркотийте, които забърка,
Не съм бавачка. Беше на езикът на Самаел, но той го прехапа и избра да не казва нищо. Знаеше, че беше за доброто на всички им Лилит да не върви глупости. Бяха чакали прекалено дълго време за нея, за това което предстоеше.
- Спокойна вечер, Селийн.
- Спокойна вечер, Самаел. – Богинята му отвърна нежно и той разпери огромните си, величествени бели криле и отлетя високо в небето.
Селийн се върна обратно в двореца при сестрите си само със силата на ума си. Повика един от прислугата си, правейки му знак да напълни бокалът ѝ с още вино. Той го направи без дори да я поглежда и чакаше господарката си да му каже, кога да спре. Щом бокалът бе наполовина пълен тя сложи деликатно ръка отгоре му в знак да спре и той го направи мигновено.
- Благодаря ти, Зевс. Можеш да вървиш вече. – отпрати го и мъжът с вълча глава кимна и си замина и четирите сестри останаха сами.
- Защо ангелът беше тук, сестро? – Хеката се осмели да попита сестра си. – Върви ли всичко по план?
- Адам е пратил знак на Лилит.
Групово ахване се чу, а черното куче единствено изръмжа.
- Но не се тревожете, сестри мои, всичко върви по план. Дъщеря ми не може да избяга от съдбата си. Винаги съм крачка пред нея. – Селийн отпи от гроздовият алкохол и устните ѝ се разтегнаха в усмивка. Сладостта на виното изпълни устатата ѝ и, а съвсем леката кисела нотка докара приятни тръпки по езика ѝ . Признаваше му го, дори след толкова много години Дионис все още разбираше от работата си. – Дори и когато не подозира.
Лилит действително не подозираше, че зад всичко стоеше майка ѝ и че тя никога не бе изпратена в Прайдът „Блекблъд", за да убие Ерос. О, не, не, тя бе изпратена там защото трябваше с Ерос да се открият.
- Надмина себе си, Селийн. Този път наистина. – Хеката се подсмихна.
- Да я обвържеш с обикновен вълк е едно, но да я обвържеш точно с Ерос вече нов вид стратегия. Поздравления, сестрице.
- Ако има нещо, което съм научила от теб, Атина, то е че силният съюз подсигурява победата.
- Да пием тогава за Старият нов свят.
- За Старият нов свят. – четирите богини удариха бокалите си и вината ѝ се смесиха. Бяха толкова близо до целта си. Най-накрая щяха да получат това, за което мечтаят още преди Лилит да се роди и те бяха готови.