Демонична Луна (18+)

ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! Е, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ДЪЛГА И ДОСТА АПЕТИТНА, СЪЩО ХАОТИЧНА ГЛАВА. НЯКОИ РАБОТИ, ЩЕ ВИ ИЗНЕНАДАТ - ДРУГИ НЕ, НО ПЪК ЗАПОЧВАМЕ ДА СЕ ПРИДВИЖВАМЕ КЪМ СЪЩИНСКАТА ЧАСТ НА ИСТОРИЯТА.

ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ И ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КОЛКОТО ВИ ОБИЧАМ ВАС

(ДЕФАКТО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГОГОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО МНОГОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО. КАЗА ЛИ ВЕЧЕ МНОГО?)

НАУ ЕНДЖОЙ

ОЧАКВАМ МНЕНИЕТО ВИ.

*Лилит*

Ако имаше нещо, което мразех повече от това мъж да ми се прави на интересен и да лягам в мисионерска - то, това беше майка ми да си мисли, че знае всичко . Децата ми не ме мразеха и щяха да се радват щом ме видят. Щях да ѝ го докажа. Да, може би щяха да се огорчени от това, че ги оставих за толкова дълго време, но не зависеше от мен. Нямаше да ги напускам изобщо, ако не ме бяха затворили. Отидох до Пандемониум с натежало, но ликуващо сърце. Не си представяйте някаква сърцерадирателна сцена, в която всички щяха да ме прегърнат и да разцелуват и бля бля бля. Демоните изразявахме привързаност по по-различен начин...всъщност, това да не те убия брои ли се за изразяване на привързаност? Както и да е. Пристигнах за отрицателно време и всичко беше така точно както последният път. Разходих се из дворецът и бях изненадана от това, че не срещнах почти никой дразнещ. Като например Белезбуб...може би се беше хванал на някоя лента за мухи.

Писъците на хората, които биваха измъчвани бяха музика за ушите ми и им се наслаждавам може би повече отколкото трябваше.  Виждах много нови лица, които не познавах, но щом по-възрастните ми деца ме видяха зарязаха всичко което правеха.

-      Майко?! 

-      Здравейте, деца мои! Няма ли да поздравите майка си?

Наистина очаквах по-бурна реакция, но бях готова да загърбя моментът им на изненада стига разбира се, да ми помогнеха да натрия носа на майка ми. 

Използвах времето, в което луцифер го нямаше и ги събрах в тронната зала, защото точно в момента наистина нямаше как да стоя в едно помещение с него без да искам да го убия. Не и след всичко, което ми причини.

Наистина старият негодник не бе пипнал нищичко. Всичко си беше точно така, както до преди почти два века, когато бях за последно тук. И все още нямаше вкус. Прокарах пръсти по тронът му от черепи и въздъхнах. Този трон все някога щеше да бъде и мой.

-      Какво искаш, майко? Защо чак след толкова много години? Защо сега? – портите се отвориха и децата ми влязоха вътре, предвождани от Мейз.

-      Е...очаквах по-топло посрещане. Така ли съм ви възпитала? – пуснах се от парапета и слязох по стълбите. Огледах тълпата и разпознах всеки един от тях. В краят на залата видях Азазел, еидн от принцовете, който ме гледаше с малка усмивка и кръстосани ръце.

-      Забавно е как смяташ, че беше достатъчно дълго време с нас, че да ни възпиташ.

-      Какво беше това, Валафар? – обърнах се по посока на един от синовете си.

-      Каквото чу! Почти никога не си била до нас. Трябвахме ти само, за да се размножаваме. И изобщо не ме карай да започвам с това, че точно Девилин трябваше да ни управлява докато те нямаш –

Вдигнах ръка, прекъсвайки го, отново оглеждайки всичките си деца.

-      Къде, в името на Луцифер е Абаддон?

...

Не исках да си го призная, но не бях щастлива от развоят на събитията. Собствените ми деца ме мразеха за това, че ги бях оставила и ми казаха в очите, че не искат да ме виждат. Единствената ми надежда бе в Абаддон. Научих, че сега живееше в Калифорния. И то дори трябваше да изкопча информацията от Азазел. Винаги ми е бил любимец...никога не беше в състояние да ми откаже каквото и да е.

Пристигнах в Калифорния малко след това и бях изненадана колко топло беше там. Не ми отне много време, за да намеря сина си. Азазел каза, че живее в по-голямата част на квартала и дори ми даде точен адрес, който открих в лекота. Погледнах листчето и след къщата, за последен път уверявайки се че съм на правилното място.

Добре, това беше. Време беше да се изправя срещу истината.

Изкачих трите стъпала и застанах пред вратата. От вътре се чуваха детски гълчове и смях и това ме сепна. Хайде, Лилит, можеш да го направиш. Поех си дълбоко дъх и доближих юмрук до вратата. Почуках на нея един единствен път и се отказах. Мамка му, ти Лилит ли или Лили от втори клас с двете опашки?

Мамка му, имаше право.

Проклех под нос и отново доближих юмрук до тежкото дърво, като този път почуках по-силно и настоятелно.

Спрях когато чух стъпки да идват насам и щом вратата се отвори и двамата се заковахме на място.

-      Майко?!

-      Здравей, сине. – подсмихнах се, а той целият беше пребледнял.

-      Дада! 

На лицето му се изписа страх щом фокусирах погледа си върху малкото момченце в ръцете му. Приличаше на него. Посегнах да го закача, но Абаддон го отдръпна преди да успея дори да го докосна.

-      Какво-какво правиш тук? Ако си тук, за да вземеш сина ми това няма да стане.

Това, което той направи ме накара да се отдръпна крачка назад и да прочистя гърло в опит да не показвам, че ме нарани.

-      Скъпи, какво става? Кой е? – сладък женски глас се понесе из кухнята.

Скъпи?

-      Никой, скъпа. Една жена питаше за адрес. Тъкмо си тръгваше. – той ѝ отвърна.

Е, ъм, нямаше да лъжа това заболя.

-      Върви си, майко. Сигурен съм, че си дошла за всичко друго но не и за да ме видиш.

-      Абаддон, чуй ме –

-      Не, ти ме чуй!  - изсъска, а гласът му беше пълен с отрова. - Прекарахме почти два века в пълна тирания. Бяхме роби. Роби! И никога няма да ти простя за това.

-      Виж, аз –

-      Не, майко. Нищо повече не искам да чувам. Сега съм щастлив, имам жена и дете и не искам да припарваш до тях. Сега си върви, прекъсна обядът ни. – вратата се тресна под носът ми и раменете ми се свлякоха. Наистина не очаквах този развой на събитията. Никога не съм си представяла, че собствените ми деца ще ме гледат все едно съм злодей, че дори няма да ми дадат  да се приближа до техните собствени деца. Мамка му, тя беше права. Както винаги. Но нямаше да отстъпя. Не искаха да ме виждат, какво пък толкова? Винаги можех да си направя нови. И знаех точно кой щеше да ми помогне.

...

-      Сигурна ли си, Лилит?

-      Разбира се, че съм, Азазел. Щях ли да те викам, ако не бях?

-      Мина се известно време от както за последно бяхме заедно... - жълтоокият демон провлачи и завъртях очи с досада.

-      Ще ми помогнеш ли или не?

Лукавите му жълти очи се разходиха по мен и тесните вертикални ивици подсказваха, че вече бе взел решение.

-      Мога ли да откажа на такова секси парче? – устните му се изкривиха в мръснишка полу-усмивка. Добро момче. В следващият момент беше срещу мен и устните му бяха върху моите. - Само дано не ме чуе баща ти. – промърмори из между целувките.

-      Зарежи го. – изстенах и заплетох пръсти здраво в косата му щом устните му достигнаха шията ми, а очите ми се извъртяха назад. Мамка му! Съдра горнището ми, нетърпелив отвсякъде и аз се изкикотих мръснишки, преди да го отблъсна от себе си. Облизах устни и откопчах коланът му и съдрах ризата му, а копчетата се разхвърчаха навсякъде из мотелската стая и издрънкаха по пода. Бутнах го на леглото и промених очите си, а той се ухили и ме дръпна в скута си.

-      Няма да бъда нежен с теб, малката.

-      Поисках ли от теб да бъдеш?

-      Мамка му, ела тук. – изръмжа и разби устните си в моите отново. Изстенах и го накарах да се отпусне по гръб и както винаги той не се възпротиви. С бързи и сръчни ръце смъкнах панталонът му и прокарах ръце по човешкото тяло, което бе окопирал, радвайки се на релефа. Бельото ми бе следващото нещо, което замина защото то изчезна само с едно щракване на пръстите му и ме изпълни с един единствен тласък. Надигнах се, поставяйки длани на гърдите му. Не знам дали бе от новото тяло или действително бе задобрял, но мамка му, току-що видях звезди пред очите си.

-      Оо, Азазел. – простенах.

-      Ммм. – сложи длани от двете страни на ханша ми и се опита той да постави темпото. Само, че не беше познал. Изръмжах и хванах ръцете му, заставяйки ги над главата му и той се подсмихна, но ме остави да имам моментът си. Приплъхзвах се бързо и се стараех да бъде колкото се може по-дълбоко и той удряше всички онези правилни места, утолявайки гладът си. Нямаше да ни отнеме много преди и двамата да достигнем кулминация. И колкото повече ускорявах – толкова повече го усещах. Азазел се надигна и впи устни в кожата на шията ми, а аз се приведох назад и забих юмруците си от двете страни на краката му, извивайки тялото си в дъга. Устните му обсипваха гърдите ми и ключицата с хиляди целувки, а пръстите му откриха клитора ми и го размачкаха. И тогава, едва на косъм от кулминацията ни и двамата заехме истинските си образи и впихме очи един в друг; черни като нощта във жълти. Заключих се около него и отпуснах глава назад, посрещайки усещането. Посрещайки болката.

-      Мамка му! – той изпсува, а аз се борех да не направя същото. Исках го, наистина го исках, но мамка му толкова много болеше. Кожата ми пареше, също и вътрешностите ми, а кръвта ми я усещах като татул. То се биеше с мен. Искаше свобода. Накрая не издържах и изпищях. Отворих широко уста, а от нея излезе черна мъгла подобно на Азазел. Въпреки болката гледах творението ни с щастие в очи. От черните материи, извиращи и от двама ни започваше да се оформя малка сфера и беше толкова красиво. С Азазел бяхме в пълен синхрон, усещаше се сякаш сме едно. Черната материя намаляваше докато не се превърна в блед сивкав, подобен на цигарен дим. Гледах Азазел с усмивка и щом и неговата свърши и двамата вдигнахме поглед към черната сфера, която нарастваше, а от енергията в стаята цялата бях настръхнала. Нещо се случи обаче. Сферата започна да се тресе неконтролируемо, а енергията около нас се промени.   Погледнах Азазел невярващо, но той бе точно толкова объркан колкото мен и все повече и повече спирах да усещам новосформиралата се връзка. Отключихме се, а сферата падна и се разби в земята и от нея остана само черната материя, която се разтвори във въздуха.

-      Не! – извиках и се изстрелях, опитвайки се да я хвана, но единствено улових въздух. – Не!

-      Лилит, успокой се! – силни мъжки ръце ме сграбчиха.

-      Не! – изплаках истерично и очите ми пареха със сълзи. – Не, бебето ми! Бебето ми, Азазел. Мъртво е! Пусни ме! – удрях и забивах нокти по ръцете му в опити да го накарам да ме пусне, но шибанякът не пускаше и вместо това успя да ме тръгне на леглото.

-      Шшш. – прошепна в ухото ми. – Всичко е наред, Лилит.

Всичко е наред? Всичко е наред? Нищо не беше наред. Нищо никога не беше наред. Бебето ми току-що умря пред очите ми. След всичко случило се сега и това.

-      Можем да опитаме отново, искаш ли?

Исках ли? Не. Защото знаех какво значеше това. Бях безплодна и ако до преди това само правото да зачена и да родя дете ми бе отнето – то вече не можех да се възпроизвеждам изобщо. И от това болеше, мамка му. Имаше само двама човека, който можеха да ми причинят това. И сега и двамата щяха да си го получат.

-      Лилит?

-      Пусни ме. – казах монотонно. 

-      Какво? – прошешна объркано и това бе достатъчно за да разпали фитила.

-      Казах да ме пуснеш! – изръмжах и той в крайна сметка го направи. Изправих се от леглото и имах намерението просто да излетя от тук, но той бе по-бърз и ме спря.

-      Не си и помисляй да правиш глупости! – хвана ръката ми и черните ми очи се забодоха в мястото, на което ме бе хванал.

-      Не ми казвай какво да правя! – изръмжах и той политна, удряйки се в отсрещната стена. Сега вече бе време да напомня за себе си и защо никой не посяга на това, което искам най-много. Не и без да си го получи от мен, защото предизвиквах Ад всеки път, в който се ядосах. А, сега гневът който изпитвах бе достатъчен че да изпепели цял континент.

...

Прокрадвах се като тиха сянка във нощта. Движех се безмълвно в мрака, през улици и площади и никой не ме забелязваше. Накрая се намерих на плажа, водена от сладката арома на секс, която се носеше из въздух. И там, застанала на една скала наблюдавах група младежи с мрачна, болна усмивка на лице.. Идеално. Разперих ципестите си криле и литнах. Приземих се точно пред тях. Движението в палатките спря и можех да чуя как едното момче накара момичето с него да млъкне.

-      Йо, какво – друго момче излезе от втората палатка и аз се обърнах бавно към него и целият пребледня. – Мамка му! Свещен плейстейшън и Хейнекен! – избълва и побърза да се прибере вътре.

-      Не бързай толкова. – казах мрачно и в следващата секунда бях срещу него.

-      Как-как?

-      Прати поздрави на баща ми щом го видиш. – прерязах гърлото и кръвта му плисна по мен.

-      Какво став – Джейсън! – кестенява глава се подаде и изпищя щом видя мъртвото си гадже. Изтича и го прегърна. – Кучка! – вдигна поглед към мен.

-      Наистина не трябваше да казваш това. – отворих уста, показвайки зъбите си и страхът в очите ѝ беше толкова вкусен.

Огледах купчината тела пред себе си и за пръв път...за пръв път не изпитвах удоволствие. Изпитвах всичко друго, но не и това.  О, не! Какво направих? Това бяха деца. Просто деца. Сякаш се задушавах, не можех да накарам дробовете си да работят. Строполих се на колене върху мокрият пясък и се разридах. Мамка му, какво направих?

Какво направих? Това бях деца...просто деца и аз ги убих. Аз съм чудовище. Чудовище и заслужавах всичко, което ми се случваше. Заслужавах това, че децата ми не ме искаха, заслужавах това и че вече не мога да имам. Бях сама. Напълно сама. И аз си бях виновна. Притиснах колена до гърдите си и ги прегърнах, заровяйки лице в тях докато се тресях от плач и кървавите сълзи се стичаха от очите ми.

-      Сладкото ми момиче, какво направи?. – майка ми се появи срещу мен като полъх от вятъра. Вдигнах поглед от колената си и я погледнах със зачервени и подути от плач очи. – Виж се, какво си си причинал?  –– приклекна и изражението ѝ се смекчи.

-      Май-йко?

-      Шшш. – прошепна успокоително и направи нещо, което не бе правила откакто бях малка; обви ръце около мен и ме пое в прегръдките си.

-      Майко, то-то, умря. Не можех-не можех да направя нищо. – отново заридах, а тя галеше гърбът ми и стискаше голото ми, покрито с кръв тяло. – Беше права, сама съм. Нямам си никого, децата ми ме мразят, не мога да имам повече. Не мога.

-      Ооо, момичето ми, не си сама. Имаш мен, имаш и Ерос, стига да го приемеш. Можеш да имаш деца от него. Можеш да имаш толкова деца, колкото поискаш. – прошепна и аз вперих очи в нея. Риданията ми се успокоиха и вече единствено хълцах.

Можех да имам деца? Мои истински деца? И те нямаше да умрат, както одеве? И най-важното, нямаше да ме боли?

-      Ще имам деца, стига да бъда с него? И няма да боли?

-      Няма да има никаква болка, красиво мое момиче. Никаква. Уверявам те. – погали косите ми и заглади един кичур зад ухото ми, усмихвайки ми се.

Можех да имам деца. И нямаше да ме боли.

Когато се върнах в Орегон беше късно през нощта влязох в онази стара барака и първата ми работа бе да си взема душ. Сифонът бе запушен и розова вода се събираше в краката ми, но водата поне помагаше да отмия мръсотията или поне само на пръв поглед. Тази вечер за пръв път убих напълно невинни хора. Деца. Едва навършили пълнолетие. Бяха четири. Две момичета и две момчета и аз ги убих. Хладнокръвно. Никога досега не се бях разкайвала за убийство, но ето и това време дойде. Те бяха нечий деца. Две майки щяха да осъмнат с новините, че повече няма да видят децата си и то заради мен и това ме караше да се чувствам, като най-долното същество на земята. И го заслужавах.

Усетих Ерос още преди да стана напълно готова и да спра душа. Пристъпих извън прага, като преди това изстисках косата си. Навлякох сатененият халат и излязох от банята. Седеше във дневната с гръб към мен и щом ме чу се обърна. Зелените му очи се взряха в мен и ме огледа от глава до пети, а аз се чувствах гола. И то не по онзи хубавият, секси начин. Мамка му, имах нужда от питие.

-      Къде беше?

-      Насам-натам.- смотолевих и отидох до барчето, където бяха тайните запаси на старчето. Грабнах последната бутилка червено вино и взех и чаша. – Искаш ли? – показах му бутилката и той поклати глава в отрицание. Е, повече за мен тогава, предполагам. Налях си доста пълна чаша, но си взех и бутилката със себе си. Седнах на дивана и качих краката си на масата. Ерос обикаляше из дневната и ако направеше още едно кръгче щях да избеснея. Завиваше ми се свят от него.

-      Би ли седнал? Завива ми се свят от теб.

Промърмори нещо под нос и седна на креслото срещу мен, като потри коленете си.

-      Защо избяга отново?

-      Имаше нещо, за което трябваше да се погрижа. – отвърнах му и надигнах чашата с евтиният алкохол.

-      Уби Кларк, нали?

-      Така е, убих го. – отвърнах спокойно, а той не бе готов за тази моя откровеност.

-      Защо?

-      Заплаши да ти каже какво е видял, а аз не бях в позиция да знаеш какво се случва. Само че, вече ти е бил казал и отново бях подмамена.

-      Значи е истина? Направила си това, което каза.

-      Направих го. Бях толкова ядосана и и гладна...беше просто на неподходящото място в неподходящото време.

-      Какво търсиш тогава? Щом не си избягал тайгършифтър, какво правиш тук?

Чудесен въпрос.

-      Първоначално бях изпратена тук от двама малоумници и единият от тях те искаше мъртъв.

Харесваше ми как бе в състояние да изпитва няколко различни емоции в рамките на минута подобно на мен. Първо на лицето му се изписа шок, след това гняв, а накрая истински разрушителен гняв и той беше на крака.

-      Кой те изпрати? Кажи ми веднага или Селийн ми е свидетел ще те убия.

-      Уудс. Беше Уудс. – въздъхнах. Той заби зелените си очи в мен и наклони глава и тогава те светнаха в златно.

-      Това копеле! Знаех, че не му е чиста работата.

-      Спокойно, няма нужда да духаш и пуфтиш, вече се погрижих за него. – облегнах глава назад на облегалакта и жилите ми се изпънаха.

-      И за това ли ти си отговорна?

-      А, кой друг? – надигнах съвсем леко глава  и той изглеждаше...неудобно. Е, да не всеки ден разбираш на какви убийства е способна предполагаемата ти спътница.

-      Какво-какво си ти? По дяволите, Лили, кажи ми защото си губя ума!

-      Искаш да знаеш какво съм? – седнах нормално и отпих от виното си. Той кимна единствено в отговор, а аз прокарах език по зъбите си и си поиграх с чашата ми. – Ти вече знаеш. Онзи ден сам ми разказа нейната история.

-      Какво?!

Оставих чашата на масата и се изправих. Хванах връзките на халата си, а веждите не Ерос се качиха чак отгоре на главата му, 

-      Какво-какво правиш? Лили, сега не е моментът.

-      Съжалявам, че ще те разочаровам, но тук е Лилит. Лили я няма. – сатенът падна на земята и аз му се разкрих в истинската си форма. Сянката ми заигра по стените, а той ме гледаше със страхопочитание щом се извисях над него и рогата ми хвърлила сянка дори на тавана.