Демонична Луна (18+)

ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА, КОЯТО ДАВА НАЧАЛОТО НА НЕЩО ГОЛЯМО ХИ-ХИ.

КЛИФХЕНГЪРЪТ Е ОГРОМЕН СЪЩО ТАКА

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА

ОБИЧАМ ВИ

И ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ

ЕТО Я И ЗВЕЗДАТА НА ВЕЧЕРТА

*Лилит*

Нали знаете онова чувство, когато сте прекалено шокирани, за да мръднете? Когато не можете да накарате дори и дробовете ви да запратят необходимото ви количество кислород до всяка ваша клетка? Шокът парализираше тялото. И моето не бе изключение. И както всички други, аз също имах призраци от миналото. Вероятно дори моите бяха повече от всеки друг и един от тях стоеше пред мен. Не знам колко време отне на шокът да претърпи метаморфоза и да се превърне в гняв, но когато това стана...когато това стана всеки се отдръпна на поне два метра от мен. Освен Ерос. Твърдоглавото магаре беше плътно до мен.

-      Какво в името на Луцифер правиш тук! – изръмжах.

-      Лили...трябва да поговорим.

-      Не, не трябва, Самаел. Няма какво да говоря с теб.

-      Напротив, има и още как.

-      Сама-

-      Тя каза „Не", пич и те съветвам да я послушаш. – бях повече от изненадана, когато Ерос пристъпи крачка напред и застана пред мен и едновременно с това ми идеше да го удуша, за това че се бъркаше там където не му е работа и да го похваля, за това че защитаваше жените. Първото, Лилит, първото. Първото.

Да, точно така – първото. После ще го удуша значи.

Прочистих гърло и направих крачка в страни, което пък накара Кожени гащи да ми хвърли предупредителен поглед през рамо. Как ли пък не.

-      Върни се обратно зад мен.

-      Да ти го начукам.

Самаел се изсмя гръмко, а палетата на Ерос бяха отвъд шокирани.

-      Това е моята Лили.

-      Разкарай се, Сам. Нямам какво да говоря с теб.

-      Той идва.

Двете думи, които изрече ме накараха да замръзна отново.

-      Както казах...определено има за какво да си говорим и трябва да дойдеш с мен. – посегна да хване ръката ми, но Ерос извади по-бързи рефлекси от мен и го спря.

-      И както казах аз...тя няма да ходи никъде. – Ерос процеди през зъби.

-      Разкарай се, кутре. Теб никой не те пита.

-      Ха. – изсмя се и никой не видя, това което дойде. Той просто скочи и го фрасна с всичка сила и това свари Самаел неподготвен защото го просна по гръб на земята.

-      Никога не изневерява на добрият стар Супермен пънч. – русокосият му приятел гледаше със задоволство, а аз все още бях отвъд шокирана. Удари Самаел, който се изправи и го погледна мрачно.

-      Наистина не трябваше да правиш това. – от очите му бликна чиста бяла светлина и това беше огромна грешка от негова страна.

-      Йо, какво по дяволите?! – Евър възкликна щом видя очите му.

-      Ела ми, светлинен изрод! – Ерос го предизвика и Сам тръгна да му се нахвърля,  а аз нямах и секунда за да предприема някакво действие. Изненадващо, но екзекуцията на вълк категорично не ми влизаше в плановете за тази вечер.

-      И двамата спрете веднага! – материализирах се право между тях.

-      Отмести се! Мога да се справя.

Не, не можеш. В това е проблемът. Дори и аз самата не знаех защо просто не оставех Сам да го убие.

-      Млъквай! – креснах му, а след това се обърнах и към яростният ангел на смъртта. - Върви си, Самаел.

-      Не и преди да говорим.

-      Добре. – най-накрая въздъхнах и се отместих.

-      Какво?! Няма да ходиш никъде с този! – Ерос изръмжа и ме хвана за ръката. Погледнах я невярващо. Ще я отхапя. В името на Луцифер, щях да му отхапя ръката.

-      Пусни.Ме.Веднага. – процедих през зъби, но той не ме взе на сериозно.

-      Нама да ходиш никъде с това Барби. Сериозен съм, Лили.

-      Е, прекелено лошо че твърде слабо ме вълнува, тогава. – изтръгнах ръката си от хватката му и ноздрите му се разшириха от гняв.

-      Лили! – извика след мен.

Самаел му хвърли една самодоволна усмивка и тръгна хваща ръката ми, но аз я избутах и с това тази усмивка угасна. Мъже. Изпуфтях, въртейки очи и тръгнах към гората. Изобщо не ми пукаше дали вървеше до мен или бе останал да се перчи.

-      Не е лесен. Поне добре се забавляваш с него.

-      Можем ли да говорим по същество или? – обърнах се към него с кръстосани пред гърдите ръце.

-      Избягваш темата. Интересно. – лукаво пламъче проблясна в светлите му очи.

-      Отново...можем ли да караме по същество?

-      Лилит, Лилит...това твое нетърпение ти е носело само неприятности.

-      Метнала съм се на тати. Някой друг недостатък имаш ли да ми изтъкнеш или да си вървя? Не че нещо, но прекъсна угояването на вечерята ми...

-      Може и да не го харесвам, но хич не ти препоръчвам да го ядеш

-      И защо, ако мога да попитам?

-      Той ти трябва.

Никой не очакваше това. В един момент седяхме един срещу друг и говорехме, а в следващият огромен бял вълк скочи върху него и го повали на земята. Завря мокрият си нос на сантиметри от лицето му и беше забелил зъби, ръмжейки.  О, ти трябва да се шегуваш с мен!

Самаел обаче успя да го избута от себе си и то с такава мощ, че палето излетя и се удари в най-близкото дърво. Сам се изправи и се изтупа, а на мястото на вълка точно както и предполагах вече беше един съвсем гол и бесен Ерос, който се затича, скочи и хващайки го през гърдите отново го тушира на земята.

-      Кораво копеле си. Но и глупаво. – Сам изръмжа и в следващият момент го държеше във въздуха, а Ерос беше впил нокти в ръката му.

Мамка му, не можех да повярвам, че го правех...

-      Пусни го!

-      Защо? Жал ти е за малкото ти пале спътник ли?

-      Казах да го пуснеш, Самаел или –

-      Или какво, Лили? – каза подигравателно и мрачна усмивка зае място на лицето му.

Наистина не трябваше да правиш това, човече.

-      Казах да го пуснеш! – гласът ми стана мрачен и дълбок и заредих кълбо огън в дланта. Не знам дали бе от липсата на кислород или от това, че ме виждаше в пълният ми блясък но Ерос пребледня като платно.

Болен смях се изтръгна от гърдите му и той то пусна. Ерос падна по задник на земята и се опитваше отново да вкара въздух в дробовете си. Потуших огъня и погледнах Сам победоносно.

-      Какво...какво по дяволите си ти? – гледаше към мен и беше задъхах. Мамка му!

Сам просто завъртя очи и го тресна със светлинен лъч по главата и той се просна по лице на земята.

-      Какво в името на Луцифер, човече?! – избухнах.

-      Ооо, успокой се нищо му няма. Ще се събуди след малко и няма да помни нищо от това разиграло се тук. То се е видяло, че днес няма да се говори. Прибери си го и ме намери утре в Мотел Кортез. – и просто така той изчезна и помен от него остана само вятърът. Изпуфтях и  огледах шоколадовата торба кокали, като погледът ми се задържа малко повече време отколкото трябваше върху задникът му. Беше хубав. Особено в кожените панталони одеве. После обаче нещо друго хвана погледът ми. Беше огромен марк, който заемаше по-голямата част от гърбът му. Беше сложна комбинация от сигили, която кълна се бях виждала и преди. Приклекнах и прокарах пръсти по нишката, която следваше извивките на гръбнака му, игнорирайки искрите които пропълзяха по кожата ми в следствие на контакта. Проклятие. Ликан. Корона. Аркадия. З. Богът. Многоверие.  Но това, което ме изненада най-много беше фактът, че той носеше не само сигилът на майка ми, но и...но и моят. Махнах ръката си от него като попарена и се изправих. Бях готова всеки момент да си тръгна, но събуждането му сам в гората щеше да доведе само до допълнителни въпроси, на които нямах намерение да отговаря. Поне Сам имаше доблестта да му изтрие паметта. Изпуфтях и го изправих на крака. Дематериялизирах ни у тях и го положих на огромното му легло. Светнах нощната лампа и се разходих из стаята, не спирайки да мисля за сигилите по гърба му. Мамка му, бях ги виждала и преди в същата комбинация – бях сигурна в това. Какво общо имаше той с Аркадия? Защо носеше сигилът ми, като беше кристално че той не знаеше коя съм? Никой не знаеше. Или ако знаеше, то те бяха далеч от истината. Не бях създадена от кал, не бях и шумерски или вавилонски демон. Дори не бях просто демон на първо място. Бях много повече.  Но нещо ставаше тук. Нещо гнило и разбирах това все повече и повече с всеки изминал ден.

-      Лили? – промърмори дрезгаво и сънено и това ме разсея от мислите ми. Обърнах се към него и го погледнах с неутрална физиономия.

-      Какво стана? Защо главата ме боли толкова? – държеше се за главата и се опита да се изправи, само за да тупне отново по гръб на леглото.

-      Падна и си удари главата много лошо. – казах първото нещо, което ми дойде на ум. Устните му заеха формата на „О", но после въздъхна.  – Какво си спомняш?

-      Помня, че вечеряхме и после някакъв нещастник те търсеше, но после всичко ми се губи.

Слава на Сатаната!

-      Ти ли ме доведе до тук и ме сложи в леглото? – кимнах на въпросът му и той повдигна вежди в изненада.

-      Почини си. Аз ще си вървя. – насилих се да се усмихна  и тръгнах към вратата. Бях на път точно да прекрача прага, когато той ме спря.

-      Лили?

Забелих зъби от раздразнение, но въпреки това се обърнах.

-      Да?

-      Благодаря ти, че...знаеш...че се погрижи за мен.

Ама, моля ти се.

-      Разбира се. – насилих се да се усмихна отново. – Лека нощ, Ерос.

-      Лека нощ, Лили. – промърмори дрезгаво.

Затворих вратата след себе си и се дематериализирах право долу. Отворих входната врата и това, което се търкулна в краката ми смразя кръвта ми. Сърцето ми пропусна удар щом вдигнах бялата лилия на червени, кървави петна с треперещи ръце. Посланието бе едно единствено. Трябваше да намеря Сам.