Демонична Луна (18+)

ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.

ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ДЪЛГА И СПАЙСИ ГЛАВА КАТО ЗА ДОБРО УТРО И МОГА ДА ВИ КАЖА, ЧЕ ВЪРВИ МНОГО ДОБРЕ СЪС СУТРЕШНОТО КАФЕ.

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕТАРИ ТАКА КАКТО 06-07 ВЪЗДИШАТ ПО ГАЛИН И ТЕОФИКОВ

DRUGOVI, UZIVAJTE

VOLIM VAS, VASA BBLACKKROSE

*Лилит*

-      Какво каза? Говори, копеле! – разтърсих го в отчаяние. Трябваше да знам.  – Говори, хайде, говори.

-      Е-ерос.Т-той пом- прошепна със сетни сили, с глас едва доловим шепот точно преди да издъхне.

-      Не! Отвори си шибаните очи и ми кажи какво имаше предвид! Хайде, куче такова, събуди се! – удрях с юмрук по гърдите му. Не можех да повярвам, че го казвах но го исках жив. Имах нужда от отговори. – Казах да се събудиш! – изпаднах в пристъп на гняв и ударих гърдите му толкова силно, че кръвта му ме напръска по лицето. Мамка му! Това далеч не беше краят. Щеше да ми изпее всичко без значение дали искаше или не. – Това не е краят, Уудс. Ще отидеш в Ада и когато го направиш лично аз ще те посрещна. Имаш точно шейсет минути и на шейсетата, нито минута по-рано, нито по-късно земята ще те погълне и аз ще бъда там и ще те чакам и ти ще ми дадеш отговорите от които се нуждая и най-важното ще ми кажеш как да убия това копеле веднъж завинаги и ако лъжеш. Ако лъжеш...не искаш да знаеш какво ще ти се случи. Адът ще ти се стори като шибаният Едем пред гневът ми. А, сега приятно пътуване. Ще се видим в Ада.

Изправих се от него и се изтупах. Имах нужда от почистване, в крайна сметка трябваше да изглеждам представителна щом отида долу. Погледът ми се спря на езерото в близо и свих рамене. И това щеше да свърши работа.

Обожавах начинът, по който ледената вода галеше кожата ми а още повече обожавах розовата следа която оставях след себе щом се потопих и отплувах навътре. Гмурнах се за кратко и се срещнах с една моя посестрима. Излязох на повърхността и се отпуснах по гръб, изпускайки дълбока въздишка. Вдигнах ръка над лицето си и я огледах, усмихвайки се. Кожата ми беше млада и стегната отново. Нямаше ги изпъкналите вени и съсухреният, състарен вид. Лилит се беше върнала. Усещах го. Бях по-силна и по-разцъфнала от всякога. Сякаш...сякаш се бях преродила. И обичах всяка секунда от това. И беше време да се върна обратно долу и да изненадам всички шибаняци. 

...

Отиването в Ада беше точно както можете да си го представите. Беше като да отидеш в Ада. Е, разбира се без горящата безредица, която бе разпространена навсякъде. Всъщност, тук беше много по-подреденото от Земята и Едем. И за разлика от Едем, която беше просто една безкрайна миризлива градина, а Земята която все още си беше все същата кална смърдяща на лайна тоалетна. Адът беше красив. Е, освен ако не идваш тук след смъртта си. Въпреки, че дори и тогава ще бъде сто пъти по-хубав от гореспоменатите две места. И това са факти.

Както му обещах наистина го чаках. Бездействах до портата и пясъчният часовник отброяваше времето.

-      Я, вижж ти кой се върна. Мислех, че си изчезнала завинаги.

-      Само в най-ярките ти мечти, Белзебуб.  – обърнах се и вперих поглед във високият слаб мъж пред мен. Извисяваше се почти глава по-високо от мен, но това не ме смущаваше. Нищо не можеше да ме смути. Освен жените, които козируваха на мъжете си. Караха ме да се съмнявам в цялата си кауза, за която съм се борила със зъби и нокти.

-      Велзевул. – побърза да ме поправи и аз завъртях очи.

-      Така ли, бубке? Последният път, в който проверих все още беше Белзебуб и те изобразяваха като малка нищожна мушичка. Даже май Въшковел или Бълхобуб ти подхожда повече. – измерих мъж с поглед и знаех, че го ядосвам. Знаех и не ми пукаше. Бях по-силна от него. Бях по-силна от всеки един демон, ангел или каквото и да е друго същество. Беше в ДНКато ми да бъда по-силна от всичко познато на този свят.

-      Не бих се държал толкова надменно, ако бях на твое място. Имаш врагове на всеки ъгъл. – кралят на мухите ме отбележи и аз му се изсмях в очите.

-      Колко добре щеше да е спазваш собствените си съвети.

-      Майната ти. Адът е безредица от както ти си тръгна. Особено курвите ти. Държат се като шефки и една от тях дори имаше наглостта да си мисли, че може да ни командва. Дори не знам как Луцифер одобрява това.

Как го одобрява ли? На него не му пука за никого освен за него. Той е най-самовлюбеният, най-егоистичният и себичен човек, когото познавам. Би предал всеки без да замисли за последствията.

Камбаната над главите ни иззвъня щом и последната прашинка падна и синистична усмивка изгря на устните ми. Ей, сега ми падна Уудси. Чаках портата да се отвори, чаках дори и след като часовникът се завъртя отново, отброявайки следващият цикъл, а портата така и не се отвори оставяйки ме озадачена. Как? Как беше възможно това? Къде се беше дянало това копеле? Нямаше как да е отишло в Рая, не беше възможно.

-      Обожавам изражението на лицето ти, когато нещо не стане на твоето. – погледна ме с чиста насмешка и изръмжах.

-      Не сега, мухльо. Имам работа за вършене и отговори за търсене.

-      Лилит! – проехтя строг мъжки глас, който разтресе всичко наоколо и всички се изпокриха. Дори и мухльото, който твърдеше че е недосегаем. Трябваше да съм го убила отдавна и бих се върнала да го направя, но сега трябваше да се махна от тук колкото се можеше по-бързо, тъй като срещата ми с този който ме викаше в момента хич нямаше да е приятна.

-      Бързаш ли за някъде? – жена изскочи пред мен сякаш от нищото, карайки ме да се забия на място.

-      Девилин.

-      Здравей, майко. – подсмихна се. – Какво стоиш? Искаш ли да избягаш от тук или не?

*Ерос*

Никъде я нямаше. Беше сякаш се беше изпарила в дън земя и единствените доказателства, че изобщо някога е била тук беше сладкият аромат на лилии, който изчезваше в гората при езерото и ставаше все по-разреден и по-разреден. Нямах си и на идея дали сама беше избягала или някой бе дръзнал да тръгне срещу мен, но който от двата варианта да беше трябваше да бъдат сигурни че няма да им се размине. Нямаше да спра да търся и щях да я намеря, а когато това станеше ако наистина сама беше избягала щях да накарам писаната да съжалява, че го е направила. А, ако някой беше дръзнал наистина да ѝ направи нещо не искаха да знаят какво означава гневът на един разярен ликан.

Ако трябва да бъда максимално честен мразех факта, че бъдещето на прайда ми зависеше от нея. Не беше нещо персонално спрямо нея, а говорех по принцип. Не можех да поверя бъдещето на прайда в нейните ръце, не знаех нищо за нея и не мисля, че някога щях дори да и имам пълно доверие. Да не говорим, че дори самата тя не искаше. Жалко само, че не знаеше че няма абсолютно никакъв избор. Такава беше волята на богинята и нейната дума беше закон. Нашата богиня не ни причиняваше страдание както Лъжливият бог правеше с неговите хора, но това не значеше че всеки който дръзнеше да не спазва законите ѝ му се разминаваше. Можеше да бъде безмилостна, ако поиска и още от малки бяхме учени да не я предизвикваме и да не заставаме на лошата ѝ страна. Но за разлика от лъжливият Бог, Селийн ти показваше къде грешим и не караше цялата ни раса да страда заради глупостта на онази Ева ли там каквато беше.

И за разлика от него Селийн ни приемаше такива каквито бяхме и нямаше такова нещо като добро и лошо. Селийн искаше от нас да ѝ бъдем отдадени напълно, да спазваме старите закони и традиции и в замяна ни възнаградяваше със сила и интелект като на никое друго същество и това което беше най-ценно за един шифтър и вампир: сродната душа, което за мен беше беше странно. Защо човек би искал да чака цял живот за предполагаемата поява на този *специалният*? Не беше ли по-добре ти да си избереш с кого искаш да споделиш живота си? Това бяха просто мои разсъждания. Разбира се, ако си Алфа и от това зависи бъдещето на прайда ти няма къде да бягаш и просто се примиряваш и я взимаш за жена независимо колко много си против това. Реално или беше това или да бъда без наследник, а вълците ми да нямат деца докато не се намери някой да заеме мястото ми и да отдам позицията си на някого не беше нещо, което планирах. Извоювах си позицията със зъби и нокти и тя беше всичко, което имах и ако я загубех само защото изпуснах шибана котка от погледа си нямаше да си го простя. Не бях спирал да я търся. Говорих с всяка една алфа на близките прайдове, но всеки един ми каза че дори не са чували за нея пък камо ли да е пресичала границите им. Но не губех надежда. Щях да я намеря и тогава щях да науча истината.

Това, което беше най-странно обаче беше че на мястото, на което миризмата ѝ изчезва имаше два трупа. Единият беше на вълк, който за жалост познавах и другият...е там вече бяха човешки останки. Имам предвид наистина останки, защото не знам какво беше сторил но горкият човек беше наяден като от животни. Приличаше на оглозгано агне и това беше необичайно. Не бях виждал нищо подобно преди това. Дори вълците не бяха способни на подобно нещо и имах странното чувство всъщност знаех че това имаше нещо общо с изчезването на Лили. Но какво по дяволите правеше Уудс тук и защо не го бях усетил? Как беше успял да премине границите ни незабелязано? Кой го беше убил и защо? Толкова много въпроси, чийто отговори не разполагах и това ме влудяваше.

Обадих се на сина на Лазарус и съобщих на хлапето новините. Терияните нямаха причина да не ми повярват или дори и да имаха нямаше да направят нищо по въпроса просто защото ги беше прекалено много страх. Можеха и да се имат за нещо повече от всички, но ликаните винаги сме били над тях и макар и на обикновените вълци да се гледаше с половин око, то на моите никои не дръзваше да го прави защото заразлика от други те можеха да се трансформират когато си поискат. Благодарете на ликанската ми кръв за това. Да не говорим, че с Терияните бяхме сключили и мирен пакт веднага щом дойдох на власт. Бях безмилостен – това беше така, но никога не нарушавах споразуменията за мир и след всичките тези години на воюване със всички аз бях поел в друга посока и разчитах на пактове. Който ги нарушеше, разбира се губеше главата си. И така беше справедливо. Поне според мен. Бройката на тези, които съм убил не беше малка. Но може би това, заради което всеки се страхуваше от мен бе защото дръзнах да убия най-голямото чудовище ходело по тази земя.

Отцеубийството винаги се е считало като един от най-големите грехове и когато видях хората, които крояха планове да го убият да плачат за него на погребението му ми стана ясно що за хора са всички. Особено от Съвета. По-големи лицемери не бях виждал никога за всичките си почти двеста години. Знаете ли беше странно чувство. Да знаеш, че си отнел живота на собственият си баща те караше да изпитваш вина и угризения като всеки нормален човек, но после си спомняш за всичките злини които е причинявал на теб и на семейството ти и за всички невинни животи които е отнел и тогава си повтаряш, че си направил нужното; че си постъпил правилно.

На вратата се почука, прекъсвайки ми мисловните ми тиради.

- Влез! – отговор и се облегнах назад в офис стола си, разтривайки веждите си. Вратата се отвори и Айви, една от вълчиците ми се показа. – Мога ли да ти помогна с нещо, Айви?

- Мислех си, че имате нужда от компания, Алфа. Изглеждате самотен. Напоследък само работите. – красивата блондинка говореше сладко и пърхаше с мигли. Подсмихнах се. Имаше право. Наистина имах нужда от компания. От една определена компания.

- Ела тук. – потупах скута си и тя доприпка веднага. Настани се в него и ме гледаше покорно. Обичах покорни жени. – Знаеш ли, имах един отвратително дълъг ден.

- Какво бих могла да направя, за да се чувствате по-добре, Алфа?

- Искам те на колене. – промълвих, дърпайки долната ѝ месеста устна надолу с палеца си, наслаждавайки се на това секси изражение. Кимна покорно и се изправи от мен преди да клекне между краката ми. Малките ѝ сръчни ръце ме разкопчаха и извади члена ми от затвора на боксерките. Главата ми отиде назад и тиха въздишка се изтръгна от мен щом ме пое в ръка. Усетих устните ѝ да се обвиват около мен и събрах косата ѝ в юмрук. Надигнах глава и прехапах устни щом втренчи тъмните си кафеви очи в мен и езикът ѝ се подаде за да се заиграе с чувствителният ми връх преди отново да обвие пухкавият си устни около него и да засмуче съвсем леко, карайки ме да изръмжа и да затегна хватката си около косата ѝ. Тръпките, които ме полазиха целият ме накараха да потреперя и да искам още.

- Още! – заповядах с плътен с възбуда глас и тя се подчини мигновено. Отново отметнах глава назад и се наслаждавах на всеки един момент докато вълкът...той ми даваше ясно да се разбере, че не харесваше това което се случваше и с кой бяхме в момента.

Спътницата ни е тази, която трябва да прави това, а не тази. Изневеряваме ѝ и ако ни отхвърли ще е твоя вината. Тъпак.

Изръмжах този път от раздразнение. Разбира се, не можеше да мълчи и просто да ме остави да се насладя на момента.

- Направих ли нещо? – Айви отдели устни от мен и това ме подразни още повече.

- Казах ли ти да спреш? – изръмжах, сграбчвайки брадичката ѝ между палеца и показалеца ми.

- Съж-жалявам, Алфа. – заекна.

- Просто продължавай.

Пое ме в горещата си малка устичка, а аз направих всичко възможно да игнорирам вълка си максимално и бях способен наистина да си почина. Исках просто да се наслаждавам на усещането на езика ѝ устните ѝ и мамка му, бяха страшно добри което не беше никаква изненада. Имаше причина да се връщам при нея. Имаше едно страхотно пиче и правеше страхотни свирки. И тя знаеше това.

Проблемът беше обаче, че на десетата минута вече имах усещането, че наближавам оргазма си, а аз не исках това. Дръпнах я за косата и я накарах да се изправи. Не ѝ дадох време дори да ме попита какво има, защото побързах да ѝ изправя и да я обърна с гръб към мен, а след като я бутнах и по лице на бюрото вече картинката ѝ беше ясна. Свлякох късите ѝ панталонки заедно с това, което тя наричаше бельо по загорелите ѝ крака. Наплюнчих пръстите си и намазах входа ѝ, изпълвайки я с едно рязко движение и тя изстена, карайки ме да се подсмихна със задоволство. Приведох се, залепяйки се за гърба ѝ и отметнах косата ѝ, така че да открия ухото ѝ.

- Дръж се, малката. Няма да бъда нежен днес. – прошепнах мрачно, а тя единствено простена още веднъж, карайки ме да се подсмихна още повече.

...

*Лилит*

Топлият НюОрлиански бриз галеше кожата ми. Беше нощ, а градът бе от жив по-жив и ме възхитяваше. Всичко беше коренно различно от това каквото помнех. Светът беше различен, хората бяха различни. Както казваше Девилин този град никога не спеше и вече разбирах думите ѝ. Беше два през нощта и джаз музиката сякаш беше навсякъде и по-жива от всякога и по улиците не спираха да се движат хора, а аз единствено стоях на терасата на хотелската ни стая и се наливах с бърбън. Можех да се включа във всяка една веселба наоколо, но не бях в настроение. Не спирах да мисля за Уудс. Къде беше? За какво гореше? От къде именно той знаеше как да го убие? Ами, онова за Ерос? Защо всичко трябваше да бъде толкова заплетено? Ами, майка ми? Знаете ли, понякога наистина ми се щеше да бях направена от кал както един от митовете за мен гласеше гласеше. Толкова главоболия съм щяла да си спестя. Но нямаше да бъда тази, която съм сега.

Вярно, нямаше да бъда тази която съм сега, но поне тази кучка нямаше да дръзва да прави неща без мое позволение. Бях нейна дъщеря, първородната ѝ, единствена истинска, първото дете на Новият свят и ето, че отново тя си позволяваше да ме поставя под нея и да прави неща на нейна глава. Как се очакваше от мен да си играя на семейство с който и да било? Но това беше единственият ми шанс някога да имам мои собствени деца. Нашепна един глас и имаше време. Не способността ми да забременея винаги е била най-големият ми комплекс. Наричах децата на хората ми мои, но далеч не бяха такива. Дори и първите ми дъщери и синове не бяха мои собствени, дори и Девилин която беше сякаш като мое копие.

- Мислех си, че поне този път ще имаш доблестта да ме послушаш. – долових добре познатият ми нежен женски глас и нямаше нужда дори да се обръщам, за да знам че тя беше тук.

- Какво искаш? – попитах сурово и надигнах чашата си с бърбън.

- Да се върнеш при Ерос, където ти е мястото.

- Не. – отсякох и в следващият момент тя беше срещу мен.

- Слушай ме, момиченце. Ще се върнеш при Ерос и с него ще завършите ритуала и ще забравиш за всички глупости. Достатъчно дълго време чаках и вече ми писна.

- И на мен ми писна. Писна ми да ми нареждаш. Писна ми да правиш неща без мое знание и още повече ми писна да ме даваш на различни мъже. Аз съм Лилит, първата жена и не ми трябва никакъв мъж.

- Може да си Лилит, но ти си всичко това единствено и само заради мен, не го забравяй. Давам ти ден да се върнеш при Ерос, иначе не знаеш какво ще последва. Ако бях на твое място не бих ме тествала. Времето тече. Тик-так, Лилит. – и просто така изчезна. Сякаш никога не е била тук ме остави сама и гневна. Бях разярен. Исках кръв. Не беше познала. Никак при това. Нямаше да ѝ позволя отново да ме превърне в марионетка в ръцете си. Какво ѝ да беше намислили нямаше да ѝ се получи.

Пресуших чашата си и я треснах в бетоненият парапет. Беше време отново да ѝ покажа, че не играя по ничии правила.