Глава 5 - Истини 🔞
ПЪРВАТА БОМБА Е ХВЪРЛЕНА. НАДЯВАМ СЕ ДА СТЕ ПСИХИЧЕСКИ ПОДГОТВЕНИ ЗА ТАЗИ ГЛАВА ХИХИХ.
ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ЛИЛИТ ИСКАШЕ ДА СИ ПОХАПНЕ.
НАУ ЕНДЖОЙ АНД АЙ ЛОВ Ю.
ГЛАВАТА МОЖЕ И ДА НЕ Е СЪВСЕМ ПОДХОДЯЩА ЗА ЛИЦА ПОД 16, ТЪЙ КАТО СЪДЪРЖА КРЪВ И ЪММ МЪЖЕЯДСТВО.
ЕНИУЕЙ, ДУ ЕНДЖОЙ
*Лилит*
Полъх на вятър ме връхлетя и когато отворих очи се намерих насред древната гора. Високи секвои и плачещи върби бяха всичко, което виждах около себе си. Но това беше просто делириум. Илюзия за всеки, който бе дръзнал да наруши покоите на нейно величество. Да, ама не. Знаех, че пред мен беше Лунният дворец, а това от което имах нужда за да ми се разкрие беше точно няколко капки от кръвта ми.
Отново ухапах китката си и една единствена капка беше достатъчна, че илюзията да се разруши и пирамидата да застане пред мен в пълното ѝ величие. Входът бе охраняван от двама ангела.
- Добре дошли, Ваше височество. – отвърнаха в пълен синхрон, като добре програмираните роботи, които бяха. Прочити мозъци.
Минах покрай тях без да ги удостоверявам с вниманието си и влязох в двореца, насочвайки се към тронната зала където я заварих най-спокойно да пие вино.
- Здравей, дете мое. – разбира се, че ме беше усетила. Гласът ѝ беше точно такъв какъвто го помнех; твърд и пълен с авторитет, но в същото време нежен. Толкова нежен като майчина милувка.
- Как можа?! – дематериализирах се право пред нея.
- И ти ми липсваше.
О, как мразех тези нейни лилави очи с които успяваше всеки път да ме прониже.
- Зарежи глупостите. Как можа?! Как можа да ме свържеш с някого?! С шибано куче и алфа при това? Мислеше ли изобщо как ще се почувствам.
- Да, мислех. Затова го и направих.
- Ооо, нима?
- Да, Лилит. – натърти на името и завъртях очи, как можеше да ръси лъжа след лъжа без да ѝ мигне окото поне веднъж?
- Не си ѝ помисляй отново да ми завъртиш очи! - oчевидно я ядосах, защото се изправи от трона си и челюстта ѝ заигра, а светлите лавандулови очи придобиха бурен виолетов оттенък, но не ме интересуваше особено. Какво си мислеше, че ще ѝ козирувам вечно ли?
- Или какво? – присвих очи, заставайки лице в лице с нея. Ноздрите ѝ се разшириха и бях сигурна, че ако можеше щеше досега да ме е ударила.
- Развали я.
- Да разваля какво?
- Не се прави на глупава, знаеш много добре за какво говоря.
- Не. – отсече и се отдръпна от мен. Завъртя се и отиде до тераста, оставяйки ме като вкаменена. Моля?! Правилно ли чух?
- Как така „Не"?
- Така. Няма да разваля връзката ви с Ерос.
Винаги е била луда, може би по-луда и от мен, но това? Това вече беше съвсем друга лудост, за която нямах логично обяснение.
- Защо?
- Осмеляваш се да ме разпитваш ли, дете?
- О, само не смей да ми пробутваш тези номера. Забравяш ли, че нито съм едно от смрадливите ти кучета нито пък някой бесен прилеп? Искам тази връзка с Ерос да приключи. Не го искам.
- Ако толкова не искаш връзката просто го убий. - отвърна просто. Типична Селийн, никога нямаше да направи нещо сама.
За това бях изпратена, мамка му. Но съм сигурна, че и за това знаеше.
- Искам ти да разрушиш връзката. – настоях. – Ти я сътвори, твой дълг е и да я разрушиш.
- Нима? – вирна вежда. – Мой дълг? Май забравяш мястото си, момиче. Ще приемеш Ерос като свой спътник. Ще го приемеш и двамата ще извършите и ритуала. Това е съдбата ти и е крайно време да спреш да се държиш като дете и да правиш каквото ти се каже.
- Забравям ли го, майко? – погледнах я право в очите. Просто се взирах, без да мигам и чаках да потрепне.
- Да, Лилит, забравяш го. – каза твърдо и аз поклатих глава.
- Как може да си такава кучк – шамарът ми беше забит още преди да довърша изречението и бузата ми изтръпна. Тя не го направи!
- Внимавай как ми говориш! Все още съм ти майка.
- Ооо, така ли? Къде беше, когато онова кално копеле ми стъжняваше живота и когато прекарах повече от век в затвора? Точно така. Нямаше те.
- Винаги съм била до теб и съм те закриляла! А, ако не беше избила всички онези мъже нямаше да си в затвора на първо място! Представляваше заплаха за целият свръхествен вид и трябваше или да те убият или да те натикат в затвора! - изкрещя в лицето ми. О, уау! Никога през всичките тези години не я бях виждала да губи самоконтрол като сега. Едва не стана бързъркър* пред мен. Имам предвид, очи, зъби, всичко но за нейнои огромно съжаление дорти това не ме изплаши. Щеше ако бях дете.
- О, моля ти се. Той го направи, защото така му беше удобно, но за твоя изненада съм склонна да загърбя миналото. Дори бих ви простила, най-вече на теб ако просто направиш каквото те помолих. Единственото, което искам от теб е да развалиш тази връзка. Толкова ли много искам? И защо ми даде спътник по начало, майко?
- Не го ли разбираш, Лилит? Беше ясно от самото начало. Защо си мислиш, че така ѝ не успя да забременееш? Нима не помниш нощите, в които се молеше да има някой който да те обича и да е сътворен за теб, да те поставя пред него самият и да те има за равна? Чувах молитвите ти, дъще и изпълних желанието ти.
- Това желание е отдавна изгубено.
- Нима?
- Да, майко. – беше последното нещо, което казах преди да се изчезна. Понесох се като въздуха в различните измерения. Бях лека като перце, като прашинки; стотици прашинки се носеха из небето и когато достигнах Земята бавно по бавно ставах цяла отново. Материализирах се насред гората в територията на прайда и изсумтях от досада. Поне да се бях озовала на някое друго място, въпреки че...гривната я нямаше. Синистична усмивка изгря на устните ми. Бях свободна и нито тя нито който и да било друг можеше да ми нарежда отново. Все още бях фрапирана от събитията случили се преди малко. Не можех...не разполагах с логично обяснение, но бях бясна. Винаги е взимала нещата в свои ръце и е взимала решения вместо мен, но това...това вече беше нещо съвсем различно и граничеше с маниакалност. Но вече бях свободна и можех да напусна това място. Къде щях да отида ли? Не знам. Навсякъде. Щях да се насладя на този нов свят и никой не можеше да ме спре.
- Свободна съм. – промълвих. Имах нужда да го изрека и на глас. Да почувствам силата на тези две думи.
- Не бих си вадил толкова грешни заключения, ако бях на твое място. – О, ти трябва да се шегуваш с мен.
- Я, кой решил да се появи. – обърнах се по посока на гласа и двамата стояха на няколко метра от мен. Ухилих се мръсно и пристъпих няколко крачки по-близо до тях и двамата се мъчеха да запазят хладнокръвие. – Как ме открихте? Вече не нося шибаната ви гривна. И като заговорихме за нея...наистина ли ме подценихте дотолкова, че да разчитате на една проста дрънкулка да ме удържи? На какво ти приличам? Човек? Трябва да призная, леко ме обиждате.
- Върни се отново в къщата. Не си изпълнила задачата. – Декър пристъпи напред и наклоних глава.
- Хмм, нека си помисля...не.
- Ще правиш каквото ти кажем! – същият тъпак избухна и аз стрелнах поглед към него. Беше почервенял и се тресеше от гняв, а Уудс беше осъзнал грешката която другарят му допусна защото го дръпна назад. Но вече беше късно. Гладът се беше събудил. Очите ми се бяха променили и всичко около мен беше придобило червени оттенъци.
- Знаеш ли какво, Декър? Наистина ми омръзна. – направих една крачка по-близо до него. – Омръзна ми от жалкият ти задник, омръзна ми и от вечно оплакващата ти се и даваща разпоредби уста, но това от което най-много ми писна е някой да ми казва какво да правя и да се разпорежда с живота ми. Първо майка ми, след това той, сега и ти и Уудс. – прокарах пръст по лицето му.
- Лилит, недей.
- А-а, какво казах? – обърнах се към Териянинът. – Не ми казвай какво да правя. Ще бъде жалко да погубя такъв красив мъжки екземпляр. – погалих го с кокалчета си и се насладих на страхът, който го беше сковал. Не смееше да мръдне.
- Декър, за Бога, използвай магията си.
- Не трябваше да казваш това.
...
- Ъгх. – извадих парчето месо, което беше между зъбите ми и го лапнах отново. Притварях очите си едно след друго и примлясвах, за да усетя всички вкусове. – Ммм, лек привкус на соленост и маслини, вероятно италиянски произход? Искаш ли да пробваш? – обърнах се към полу-живият Уудс, който беше лежеше до дружката си, е или поне това което бе останало от него, де. Гледаше ме ужасен и това единствено ми носеше още по-голямо удоволствие.
- Вър-ви по дяв-дяволите. – задави се и алената течност бликна от устата му.
- Идвам от самите топки на Ада, не мислиш че ще е малко трудно да се върна там? Но какво ли те питам все пак си куче. Сега е време за десерт. Нарочно си те оставих за последно. – кървава усмивка проблясна на устните ми и клекнах до него. Вдишах дълбоко и аромата на кръвта му ме лъхна. Миришеше превъзходно. Потопих пръст и го облизах стенейки.
- Вкусен си. – измърках. – Но се боя, че това е краят за теб Уудси поне ще умреш в гората*.
Разпорих корема му и се облизах при красивата гледка на десерта ми.
- Зн-нам как да го убиеш.
Това ме накара да спра.
- Какво каза?
- П-първият и-два.
———————————————-
*1. От английски go berserk - силен пристъп на гняв и агресия.
*2. Игра на думи. От английски Woods dies in the woods