Глава 2 - Името ми е...името ми е Лили
ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ. КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.
САМО ДА КАЖА, ЧЕ ГЛАВАТА НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ И ВЕРОЯТНО ЩЕ ВИ НАКАРА ДА СИ ЗАДАДЕТЕ МНОГО ВЪПРОСИ, ЧИЙТО ОТГОВОРИ ЩЕ НАМЕРИТЕ НЕ ОСОБЕНО СКОРО
НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА НАСПАМЕТЕ МЕ С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ (АМА ОГРОМЕН СПАМ. НАКАРАЙТЕ ДА МЕ КРЕЩЯ ОТ КЕФ КАТО ЕДНА ОПРЕДЕЛЕНА ПЕРСОНА ОТ ТАЗИ ГЛАВА. ЩЕ Я ВИДИТЕ КОЯ Е, НЯМА КАК ДА Я ПРОПУСНЕТЕ.)
AND NOW WITHOUT FURTHER ADO, LET'S GET RIGHT ON SHALL WE?
ОБИЧАМ ВИИИИИИИИИИИИИИИИИ!
*Ерос*
- Кой си ти?– изръмжах, опирайки острият връх на клонът, който бях отчупил в гърлото му. Сърцето ми лумкаше в гърдите, не можех да си поема дъх, а адреналинът бушуваше във вените ми, а звярът ми все още не беше сит. Искаше кръв. – Попитах. Кой.Си.Ти! Идваш в прайда ми, прекъсваш лова ни и имаш наглостта да ме предизвикваш за титлата ми затова ще питам отново; Кой.Си.Ти? – ръмжах, но глупакът единствено се мъчеше да се измъкне и се давеше в собствената си кръв. Поредният глупак, който си мислеше че може да спечели дуел срещу мен. Нито някога щеше да има такъв. – Зададох ти шибан въпрос. Кой.Си.Ти? – думите се лееха като отрова между зъбите ми и преместих клона по нагоре и го отрих в устните му.
- Аз..аз...върви по дяволите. – затрудняваше с говора, давейки се в собствената си кръв.
- Не трябваше да казваш това. – синистична усмивка изгря на устните ми и забих клона в земята право през устата му и кръвта му плисна върху лицето ми. Беше тихо, насъбралата се тълпа беше притихнала и гледаше уплашено. – Това! – посочих към безжизнената купчина кокали и месо. – Ще се случи на абсолютно всеки един от вас, който се опита да ме предизвика! Аз съм Алфата! Поклонете ми се! - Алфа гласът ми се разнесе като ехо.
- Алфа Ерос, алфа Ерос, алфа Ерос. – всички до един паднаха на едно коляно, удряйки се с юмруци във сърцето, скандирайки името ми.
...
- Оооо, Алфаа! Алфаа! Дааа! Оооо! – брюнетката се скъсваше да крещи и докато нахлувах безмилостно в нея. Бедрата ми и слабините ми се удряха в задника ѝ създаваха една определена симфония, която беше музика за ушите ми заглушаваше досадните ѝ пискливи стонове.
- Млъквай! – сложих ръка пред устата ѝ в опит да я заглуша поне малко, ако исках все пак да свърша. Дръпнах я за косата, карайки я да направи още по-голяма чупка в кръста и забързах още повече, водейки се от собствените си нужди. Трябваше да потуля глада си, да освободя звяра, който днес беше като ненаситен; искаше кръв, искаше секс. Искаше всичко и с удоволствие му го предоставях.
Можех да вкуся освобождението ми; трупаше се и пълзеше по гръбнака ми, мократа ѝ горещина ме стискаше така приятно. Не беше нищо невиждано досега, но беше достатъчно че да ми докара оргазъм.
Изръмжах отметнах глава назад, забързвайки още повече, напълно загубен в опияняващото усещане, но това бързо свърши защото сирените засвириха на пожар, а до носът ми достигна странна миризма. Мамка му! Беше сигналът за натрапници!
- Обличай се! – станах от нея и навлякох шортите си от по-рано, които лежаха занемарени на земята и изхвърчах от колибата си, а на няколко метра от нея срещнах бета вълка ми, Евър.
- Какъв е проблемът?
- Хванали са натрапник на северната граница. - информира ме. Мамка му, това хич не ми харесваше. Първо онзи глупак, който си мислеше че може да ме победи сега и това. Днес явно всички бяха решили да ме дразнят.
- Отшелник?
- Не, Ерос. Жена, тайгършифтър, Макс каза че изглежда уплашена.
Проклети котки.
- Мамка му, да вървим. – затичах се по посока на границата с Евър и колкото повече тичах толкова повече миризмата се засилваше, а вълкът ми ставаше все по-неспокоен и искаше да завземе контрола и накрая успя – не можех да го удържа, беше прекалено настойчив, а миризмата на нежни лилии беше прекалено силна и замъгляваше съзнанието ми. Препусках по територията ни и когато достигнах мястото аз просто...заковах се на място и една единствена дума се блъскаше из главата ми: Спътница!
Изръмжах на хората си, които я държаха и наредих през майнд-линка* ни да я пуснат веднага. Не исках никой друг освен мен да я пипа! Или поне вълкът ми така казваше.
Мамка му, беше гола също при това.
Не я гледайте! Позволих на гласът ми да се разнесе из съзнанията им.
- Да, алфа. – пазачите сведоха глави и момичето изглеждаше истински объркано щом видя това. Позволих си да се приближа и колкото ѝ вълкът ми да не беше съгласен успях да възвърна контрола над тялото си. Усетих го как се отдръпва сърдито и само след секунди стоях пред нея така както майка ме бе родила. Изражението ѝ се втвърди; изглеждаше сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си. Беше цялата мръсна; като че ли не беше спирала да бяга от дни насам, косата ѝ беше заплетена и пълна с боклуци и шума от дърветата. Беше толкова мръсна, че дори не можех да видя хубаво чертите на лицето ѝ и единствено оранжевите ѝ очи светеха в мрака. Явно котката ѝ все държеше контрола върху тялото ѝ, готова всеки момент да я защити. Не бях вярвал, че ще го кажа някога но, мамка му тези котешки очи, което просто ме хипнотизираше.
Не, Ерос, опомни се! Успях да се извадя от транса, под който за малко щях да бъда подложен.
- Хей, всичко е наред. – понечих да я докосна, но тя се отдръпна веднага. Бедно малко създание. – Хей, всичко е наред. Няма да те нараня, обещавам. Можеш да ми вярваш. Как се казваш?
- Името ми...името ми е Лили. – промълви едвам-едвам.
Лили. Красиво име. Вълкът ми промълви, неоткъсвайки поглед от нея. Избрах да замълча и не казах нищо.
- Хайде, да те приберем на топло, Лили. Сигурен съм, че би било прекрасно да получиш една топла вана и малко храна. – изправих се, игнорирайки изненаданите, объркани погледи от пазачите. - Какво ще кажеш? – протегнах ръка към нея.
Единствено кимна покорно преди да я приеме, но я пусна почти толкова бързо. Тя го усети също; усети искрити и ме изгледа стреснато. Окопити се и разтърси глава, прие ръката ми отново и се изправи, показвайки ми се в пълният си блясък. Знаех, че не бива да гледам, наистина, знаех но не можех да се въздържа.
- Дайте ѝ нещо да се наметне!
- Ето, Алфа. – един от пазачите съблече горнището си и ми го даде. По-скоро бих предпочел да ми махнат далака отколкото тя да облече дреха на друг мъж и да мирише на него, но трябваше да си повтарям че случаят беше единичен и просто не исках да ѝ е студено. А, защо и аз не знаех. Бяха се минали едва няколко минути от срещата ни и тази връзка вече ме караше да правя неща, които по принцип не правех и не знаех дали това ми харесваше или не. По-скоро не. Не ми харесваше. Никак при това.
https://youtu.be/0LosIXte1V0
*Неутрална гледна точка*
Вървяха рамо до рамо с Бета вълка право зад тях в тъмната гора. Понякога Ерос се навеждаше и вдигаше паднали клони или подаваше ръка на момичето да ги прескочи. Гората беше тиха по необичаен начин, единствено бухалът се чуваше от време на време, но дори и неговото бухане беше тихо и наплашено, Дори и дърветата се бяха свили, а животът в гората беше спрял, сякаш знаеха кой беше в нея. Жената пристъпваше с грация, раменете ѝ бяха гордо изпънати и обожаваше усещането от пръстта под стъпалата ѝ, Колко по-хубаво обаче щеше да е без гривната. Помисли си. Още малко...още малко и нея щеше да махне и щеше да е свободна отново.
Но противно на Ерос обаче, с нищо не показваше да е наясно с факта, че те в действителност бяха спътници и той не знаеше как да се чувства от това. Искаше ли Луна? Не знаеше. Беше ли готов да се врече във вярност на една жена след всички тези години на полигамия? Не, не беше, но прайдът му имаше нужда от Луна и той имаше нужда от наследник, някой който щеше да поеме управлението над прайда след него.
Излязоха от гъстите гори насред голямата поляна, на която се разпростираха десетки колиби и голямата главна къща на прайда. В сравнение с дървените къщи тази изглеждаше като имение по средата на нищото.
Ерос отвори вратата за нея и те влязоха вътре. Жената пристъпи прага на оживената къща и весели мъжки и женски гласове се чуваха сякаш от всякъде. Стените на коридора бяха отрупани с различни статуи и картини, някои от които тя разпознаваше и оцени вкуса му. Като например статуята на богинята, която седеше гордо на най-високият рафт, а до нея имаше имаше крилат вълк, който изобразяваше децата ѝ, Гая и тя едва не завъртя очи с досада. Мразеше тези създания. Винаги ги е мразила и трябваше да си напомня че сега беше Лили, загубената тигрица, а не Лилит.
Всички замръзнаха и спряха каквото правеха щом ги видяха, а щом един определен предмет на стената прикова вниманието ѝ Лилит се подсмихна. Е, какво пък толкова? Реши да си поиграе и в мига, в който прекрачи прага на кухнята кръста, който висеше на стената до нея се обърна.
_________________________________________________________
*Майнд-линк - телепатия, с която вълците от един и същ прайд си комуникират.