Глава 1 - Свобода
ЕТО Я НЕЯ, ПРЕДСТАВЯМ ВИ ПЪРВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ
АКО НЕ ИСКАТЕ ЛИЛИТ ДА СЕ ЯВИ В СЪНЯ ВИ МЕ НАСПАМЕТЕ С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, САМО ТАКА МОЖЕТЕ ДА Я ДЪРЖИТЕ НАСТРАНА.
*Лилит*
(СОЗСС *Строго охраняван затвор за свръхестествени същества*, Науро)
Никога не знаеш какво е свобода докато не ти бъде отнета. Дори и всичките тези хилядолетия, които бях живяла не значеха нищо пред векът който прекарвах затворена тук. Знам, знам беше парадоксално точно аз да се намеря в тясна килия, но знаете всичко може да се случи. Всъщност, не беше толкова зле...имах покрив над главата си, пребогат асортимент от блюда които включваха всичко от вампири до шибани Тайгършифтъри, че дори и Шаман. Никога не съм си мислела, че Висшият съвет бе достатъчно тъп, че да остави опасен женски демон като мен в обкръжение от мъже, но все пак глава на въпросният съвет бе мъж, а това говореше само по себе си. Нямаше смисъл да казвам, че презирах мъжете. По мое мнение единственото нещо, в което ги биваше беше да ни бъдат храна; нищо повече, нищо по-малко. Може би се чудите защо талкова опасен женски демон като мен, както се нарекох е тук? Ами, всичко започна преди сто и няколко години и преврата организиран от главата на свръхестественият съвет, който...който ми беше баща Кой да предположи, че според новите стандартни затриването на цяло село мъже се считало за нелегално и подлагало целият свръхествен вид на заплаха? Знам, скучно нали?
Да не говорим, че след последният ми пищен обяд и опит да избягам ме бяха настанили в изоставеното крило и единствено ми хвърляха по някой жалък човечец веднъж на един месец и това продължаваше от повече от деветдесет години. Е, поне календарът на стената така казваше. Не че ми пукаше особено, де. Просто исках да се махам вече от тук, но за съжаление с жалката храна тип Русенско варено ми беше трудно да го направя. А, някога бях уважавана личност, хората трепереха от страх само като чуеха името ми, дори го триеха от Библията или изопачаваха нещата. Едно време не бях толкова лоша колкото ме представяха, но с течение на времето започнах да живея според репутацията си. Поне им дадох нещо, за което да се хванат.
- Килията ѝ разполага с най-високите мерки за сигурност, най-тренираната охрана е на пост денонощно.
Набръчках нос щом усетих добре позната воня. Шибано куче. Алфа при това.
Гласът на директора на затвора проехтя из коридорите. Само ако не беше татулът, с който ме тровеха. Не можеше да ме убие, но беше достатъчно че да ме държи мирна и да не мога да използвам силите си.
Желязната врата на килията ми се отвори.
- Защо...защо тя е във въздуха? – мъжът, чийто глас досега не бях чувала попита. Отворих очи и се насладих на страха. Горкото пале щеше да се напикае или да повърне от страх. Може би и двете. Мъже...
- Лилит. – директорът изрече името укорително и аз изсъсках. Приземих се, гледах двамата високо мъже подло и със зловеща усмивка на устни и промених отново очите си.
- Би ли ни оставил? Искам да говоря с нея насаме.
Най-после пълноценно хранене ли чух?
- Не мисля, че това е много добра ид-
- Казах да напуснеш, Декър. Това, което имам да обсъждам с нея е поверително.
- Да, Алфа Уудс. – Декър излезе с покорно сведена глава.
- На какво дължа това посещение, Алфа? – попитах подигравателно с надменен глас.
- Тук съм, за да те освободя. – възрастният мъж изрече и това прикова вниманието ми. Изправих се на крака и разърший рамена, изпускайки напрежението което се беше събрало в старите ми плешките. Годинките ми се събираха, а гладуването не ми се отразяваше особено добре. Имах нужда от прилично ястие и май вече даже си го бях избрала.
- За да ме оссвободиш казваш, хм? И кой ще е моят оссвободител?
- Името ми е Лазарус Уудс, алфа на Терияните.
- И защо ти, Лазарусс Уудс, алфа на Терияните си дошъл да оссвободиш мен?
В всяка дума вземах крачка към него и скъсявах дистанцията помежду ни.
- Мислех, че си по-
- По- какво? – залепих се до него, притискайки го до студената стена на килията и едри капчици пот избиха по набръчканото му чело. Вонеше на страх. И това ми харесваше. – По-млада? По-красива? – прокарах острият си дълъг нокът по бузата. – Хайде малко пале, довърши си миссълта. Кажи ми. – смъкнах гласът си с цяла октава надолу, а той отказваше да ме погледне в очите. Бадемовидните му очи бяха присвити. Бялото му, набръчкано лице беше на старчески петна и беше изопнато в страх. Беше малко по-стар за вкусът ми, но храната беше храна и не можех да ѝ откажа, не и след толкова години на фаст. Разтворих устни и вдишах, действайки на душата му като русалска песен. Гледаше ме с чист ужас на лицето, а аз успях да всмукна съвсем малко от душата му.
- Жалките ти опити няма да проработят върху мен, демоне. – изсъска и в следващият момент остра парализираща болка започна да ме разяжда от шията ми.
- К-какво? – отдръпнах се крачка назад, давайки се. Погледнах ръката му невярващо, в която негодникът стискаше спринцовка. Мамка му, татул! – Наистина не трябваше да правиш това.
- Остави ме без никакъв избор.
Беше последното, което Териянинът каза преди всичко да потъне в тъмнина.
...
Събудих се с дълбока глътка въздух дезиориентирана. Огледах се фанатично и погледът ми подадна върху Декър и онзи другият, Алфата. Движехме се. Усещането беше сякаш летях, но бяхме в затворено пространство. Какво се случваше?
- Къде съм?! – изръмжах.
- Беше време вече да се събуждаш. – негодникът каза мрачно. Изсъсках и тръгнах да ставам, само за да разбера че бях вързана с белезници за седалката.
- Пусни ме!
- Ще го направя щом стигнем.
- Казах да ме пуснете, шибаняци! Не ме тествайте, защото не знаете на какво съм способна! Аз съм Лилит!
- А, аз съм те натъпкал с толкова татул, че ако беше нормален демон досега да си станала на пепел. Не си в позиция да се дърпаш, Лилит.
- Ваше величество за теб.
- Ти си кралица само в Ада. Да ти напомням ли, че спря да бъдеш такава още когато баща ти те предаде? – каза подигравателно. В името на Луцифер, кълна се само шибаният татул да ме отпуснеше и щях да си направя фон-дю от кръвта му.
Изсъсках и той и Декър се изсмяха. Шибан Териян. Винаги съм ги мразела.
- Не съм дошъл, за да те нараня, Лилит. Всичко, което искам от теб е малка, мъничка услуга в замяна на свободата ти?
- Услуга? – вирнах вежда.
- Какво ще кажеш да сключим сделка?
- Сделка? – ето това вече беше по моята част.
- Давай, цялата съм в слух.
- Имаме проблеми с един прайд, по-точно с алфата.
Ммм, харесваше ми на къде биеше.
- И какво мога да направя аз?
- Искаме от теб да го убиеш.
- Да ти приличам случайно на наемен убиец? – погледнах го почти обидено. Както ти почти? Това си беше чиста обида спрямо мен? Името ми е Лилит, първата жена, майка на сукубите и кралица на демоните и аз не бях шибан наемен убиец.
- Не ни пука как ще го направиш, ако щеш и целият прайд затрий.
- Да ти напомням ли как завърши последното ми масово клане?
- Точно затова избрахме теб. Приеми го като един огромен среден пръст към баща ти.
- Знаеш ли какво, Уудс, алфа на Терияните? Може и да реша да ти помогна, ако да речем...в замяна получа нещо много мъничко. Гладна съм. В затвора получавах по някой смъртен веднъж на един месец. Нима очакваш да отида там на празен стомах, нали? Един обяд, само това искам...и да махнете тези белезници от мен.
- Не! – Декър отсече категорично.
- Декър, Декър. – изцъках с език. – Майка ти не те ли е учила, че не е учтиво да се отказва на жена? О, да, вярно, тя умря. Какво се случи? Мисля, че имаше нещо общо със ловът на вещици?
- Адска кучка! – изръмжа. - Fiat dolor vivit vos manducare. – процеди през зъби.
- С-п-рии! – хванах се за шията и се давех и тъпаците наистина се хванаха. – Декър, Декър, Декър...наистина ли мислеше, че това ще проработи върху мен? Прекалено си тъп за вещер. Ksena! - свих пръсти и шибанякът почервеня, борейки се за глътка въздух. Хмм, започвах да си възвръщам силите. Кой да предположи.
- Мерил, ела тук! – Уудс се провикна.
- Да, Алда Уудс? – красива стройна блондинка влезе при нас. Никакъв шанс!
- Не се храня от жени.
- Извикай Дерън.
- К-какво? – девойката заекна.
- Просто го направи, Мерил. Не задавай излишни въпроси.
- Побързай или... - присвих още малко пръсти и от далеч знаех, че не му оставаше много.
- Да, алфа, викали сте ме? – висок, кестеняв, костюмиран мъж се появи и зловеща усмивка изгря на лицето ми. Ооо, щях да получа печено кучешко. Колко вкусно.
- Чудесно. – отпуснах ръката си и той си пое дълбоко въздух, карайки ме да завъртя очи. Кралица на драмата.
...
- Приключи ли? – Декър прекъсна обядът ми, спечелвайки си злобен поглед от мен.
- Остави я.
- Може ли поне да бъдеш по-тиха?
- Ммм. – нарочно, специално заради него изстенах още по-силно и позволих на една тънка струйчица кръв да избяга от устата ми.
След като пресуших и последната капка главата ми отиде назад и затворих очи, наслаждавайки се на усещането. Не беше плът, но беше второто най-добро и беше достатъчно, за да ми върне силите. Усещах как кожата ми отново се стягаше, сякаш тъканите ми отново заздравяваха. Венците ми отново се стегнаха около зъбите, а кожата ми възвръщаше нормалният си вид. Мъже, мъже...поне за едно нещо да сте полезни.
И двамата гледаха като запленени; физиономиите им бяха нещо между страхопочитание и удивление. Жалко, че се разделяме, момчета.
- Сайонара, тъпаци! - дематериазирах се пред вратата и бях на косъм от това да я отворя, когато усетих боцване в глезена ми. Какво в името на Луцифер? Погледнах към глезена си и видях някакъв странен предмет около него.
- Наистина ли си мислеше, че няма да вземем предпазни мерки, Лилит? Мислехме, че си по-умна. – Декър се присмя.
- Майната ти! Ще си докопам ръцете някой ден до теб.
Чувствах се странно в тази летяща каляска или машина или каквото там му казваха. Нямах търпение да слизаме вече и веднъж щом както те се изразиха „кацнахме" бях първа на вън, като този път не ме упоиха отново. От къде да знаех, че не можех да отварям вратата по време на движение? Не е сякаш се возех всеки ден на летяща каляска. Кацнахме в Орегон късно вечерта и веднъж щом го направихме вече бях спокойна. Беше странно да летя без крилата си. По пътя обсъдихме и планът и той беше следният: щях да се представя за отшелник, алфата, Ерос научих че се казваше щеше да ме приеме и щях да го нападна отвътре. А, можех просто да го измъчвам в съня му докато го изнасилвам и веднъж щом се събуди –БАМ, няма глава! Но, не щях да се правя на малоумна и то единствено и само защото исках да си го върна на баща ми.
От там до Астория стигнахме с нещо като каляска на колела, което се казваше кола. Беше възхитително колко много се бяха променили земите ни откакто за последно бях навън. До началото на 1900-ната всичко беше кални пътища и ферми, а сега имаше сгради високи почти до небето и хората бяха заменили конете с така наречените коли.
- Ние сме дотук. Бягай на югоизток от тук и след десет километра ще си достигнала границата на прайда. – колата отби.- Аз и Декър ще сме отседнали в мотел извън града.
Слязох от колата и огледах мрачните тъмни гори. – Оу, и Лилит? Постарай се да го направиш както трябва. – беше последното нещо, което той каза преди да потеглят, оставяйки ме сам сама, без нищо. Долни шибаняци!
Разкърших врата и си поех въздух. Хайде да започваме купона!
ПУСКАМ САМО МАЛКА ЧАСТ, ЗА ДА ВИДЯ ДАЛИ ЩЕ ВИ СЕ ХАРЕСА, ТЪЙ КАТО ТОВА ЩЕ Е МНОГО РАЗЛИЧНО ОТ ВСИЧКО, КОЕТО СЪМ ПИСАЛА ДОТУК. ЗНАМ, ЧЕ ПЪРВА ГЛАВА Е МНОГО ОСКЪДНА ОТ КЪМ ИНФОРМАЦИЯ ЗА НЕЯ И ВСИЧКО СЛУЧИЛО СЕ, НО Е ТАКА С ЦЕЛ. НА НЯКОЛКО ГЛАВИ ЩЕ ПУСКАМ ПО ТРОШИЧКА КОЯ Е ТЯ ВСЪЩНОСТ И МАКАР И ОБРАЗЪТ Ѝ ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН ДА СЕ ДОБЛИЖАВА ЗА ЛЕГЕНДИТЕ ЗА НЕЯ ВИ УВЕРЯВА, ЧЕ ЩЕ БЪДЕ МНОГО РАЗЛИЧНА И ПРЕЧУПЕНА ПРЕЗ МОЯТА ПРИЗМА.
АКО ВИ Е ХАРЕСАЛО НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА ГЛАСУВАТЕ И КОМЕНТИРАТЕ, ЗАЩОТО ТОВА МИ ПОМАГА СТРАШНО МНОГО И ОЗНАЧАВА МНОГО ЗА МЕН.
ОБИЧАМ ВИ И ЪПДЕЙТИ ЩЕ ИМА ЧАК СЛЕД КАТО СВЪРША С "БОЛЕЗНЕНО МОЯ" КОЕТО НЕ Е ОСОБЕНО ДАЛЕЧ.
ПРИЯТЕН ДЕН ОТ МЕН И ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА ЧУЯ КАКВО МИСЛИТЕ.