Неочаквано
Всичко след онзи ден ми е като в мъгла.Така и не разбрахме кой е бил в пожара заедно с Алек.За съжаление телата бяха така обгорени,че можеше да се каже ,че не се нуждаехме от услугата кремиране в погребалното бюро.Останките бяха прилежно прибрани в затворен ковчег и погребението се проведе в петък на обяд.Дойдоха доста хора,тъй като повечето знаеха за Алек и изкуството му.Всички плачеха и ридаеха.След много години най-после срещнах отново майка му и баща му-Алена и Виктор,които изглеждаха все така добре,но времето беше оставило отпечатък по лицата им.Алена беше облечена изцяло в черно,беше вдигнала русата си коса на строг кок и държеше в дясната си ръка кърпичка с която попиваше сълзите си.Виктор нежно я милваше по рамото,но тя сякаш изобщо не го усещаше.
Беше такава трагедия! Трябваше да се подготвяме за годежно парти и сватба,а не за погребение ! Сиера беше меко казано съсипана.Изобщо не знам как успя да издържи на цялата церемония.Изглеждаше пребледняла и сълзите се лееха от очите й като водопад.Ария също не приемаше случката леко.Беше толкова стресирана и отчаяна,че замалко да припадне докато зариваха ковчега и се наложи с Ед да си тръгнат по-рано.
Аз и Амброуз бяхме като вцепенени.Знаех,че той мрази Алек и все пак не смятам ,че го мразеше толкова та да го иска мъртъв.Беше странно разстроен и настоя да останем до самият край на церемонията.Аз също бях зле...плачех като всички останали и си припомнях хубавите моменти с него.Най-тежко ми беше когато бяхме в църквата.Докоснах студената му безжизнена ръка и погледа ми се премежи.Сълзите рукнаха ,големи и неудържими и воят ми беше като на ранен вълк.Изтичах навън защото ми прилоша-плачех и повръщах едновременно докато накрая не се посъвзех и с Амброуз се качихме в мерцедеса за да ме закара до гробищата.През цялото време гледах като зомбирана през прозореца и смучех ментов бонбон.
След погребението не можех да понеса мисълта да се затворя вкъщи.Щях да полудея от мислите и необяснимата болка.Бях потисната и съжалявах искрено за последните си думи към Алек,които бяха признанието,че не го обичам вече.
Не го бях излъгала.Истината беше такава и се радвам,че му я казах,но в същото време ме болеше,че съсипах неговите надежди за нас,ако изобщо е имал такива.Когато бях студентка го обичах безвъзвратно.Бях луда по него и редовно се хващах как мисля за него.Малко по-малко обсеби съзнанието ми до толкова ,че започнах да пиша истории и поеми за него.Слушах песни,които най-често свързвах с него,когато го видех пеперудите в стомаха ми полудяваха,а когато пресичахме погледи усещах електричен заряд да минава през мен.Това бяха студентските ми години.Той беше първата ми любов и това никога нямаше да се промени! Радвам се ,че след толкова време успяхме да доизживеем до някъде поне,тази тръпка.И също така си казахме цялата истина в края.Това беше най-важното за мен.
И сега след като всичко свърши и той се срещна с един ужасяващ,трагичен край ме остави разбита (за пореден път) от мъка.Защото беше млад ! Очакваше го целият му живот и имаше толкова много да даде от себе си,че не разбирах защо такава бе съдбата му? Да загине в нестихващ пожар?
Мислих много над това.Може да се каже,че пак беше обсебил съзнанието ми и направих това,което може би всички очакваха.Започнах да пиша криминалният си роман за него.Посветих го изцяло на него.На първата страница пишеше:
На Алек Масловский.Моето последно сбогом към теб.
И започнах да пиша за трагичният край на млад русоляв мъж.
Светът ще свърши, казват в огън,
а други - в лед.
Ако говорим за желание,
избирам огън, без терзание.
Но ако пак му дойде ред
да мре, омраза съм поел
такава,
че и ледът за тази цел,
бих казал, става.
Робърт Фрост
Една седмица по-късно
-Партито ще е невероятно,повярвай ми погрижила съм се! Ти само трябва да дойдеш -умоляваше ме Вайлет.
-Не съм казала,че няма да дойда.Просто не съм сигурна дали сега е правилният момент за това...
-А кога ще е ? Хайде де! Искаше това от месеци, не ми казвай,че сега ще се откажеш?
-Няма да се откажа.Карл ми гласува такова доверие,че ако го предам не съм сигурна,че ще ме погледне отново със същият поглед.
-Това не е само за Карл.Не зарязвай мечтите си само защото се случи нещо трагично.Такъв е живота.Такива неща се случват! Омръзна ми да те гледам такава.Сякаш няма за какво друго да живееш.Стегни се,момиче! Отгоре на това Алек би се радвал за теб.
-Знам.
-Тогава?
-Тогава да.Ще дойда.Благодаря ти ,че се погрижи за всичко от мое име.
-За какво са приятелите?
Двете се прегърнахме и за пръв път от цяла седмица на лицето ми се изписа усмивка.
-Така.Поканите за разпратени.Партито ще е в събота от 18:00 часа.Ти ще си почетният гост ,така че се наконти.Заслужаваш го-тя ме стисна окуражително.
-Просто е странно разбираш ли?
-Разбирам.Представям си Сиера как се чувства.
-Потресена е.
-Чувала ли си се с нея?-попита скептично.
-Да.Всъщност напоследък си говорим доста.
-За Алек?
-И не само.
-Предполагам това не е чак толкова лошо.
Аз се усмихнах.
Истината бе,че със Сиера наистина бяхме започнали да разговаряме повече след погребението.И то не само за Алек ами и за всичките картини ,които се погубиха в пожара,за нейният провален годеж,за бъдещето й сега след като него вече го нямаше.Всичко беше толкова завъртяно.От полицията установиха,че причината за пожара е късо съединение.Нещо малко и незначимо се превърна в както го бяха нарекли във вестника "вълна от нещастие".
С Амброуз всичко беше както преди.Вечерите с него бяха същите както и преди да отидем в шатото.Размяната на думи беше банална и чувството на самота се усилваше с всеки изминал момент. Бременността ми беше факт.Това беше единственият лъч надежда в живота ми.Само затова успявах да се крепя,да се насилвам да ям и да не пия чак толкова много кафе.Знаех,че Амброуз е щастлив,че съм бременна.Най-много се учудих,когато няколко дни преди партито по време на вечеря той изтърси най-странното изречение:
-Ще го обичам-след като видя погледа ми поясни - детето.Независимо дали аз съм бащата или Алек.Ще го обичам може би защото обичам теб.Сигурен съм,че ще се справим ако изобщо решиш,че искаш да си с мен.
Понечих да кажа нещо,но той ме спря.
-Знам,знам..но не съм тъп,Кат.Знам,че нещата напоследък са много обтегнати.Дори още преди погребението.Макар че сега поне едно е сигурно-оценявам живота и миговете с теб доста повече от колкото преди и съм готов да положа всякакви усилия за да преминем този период.Ти само ми кажи какво трябва да направя и аз ще го сторя.
-Амброуз-въздъхнах аз-погребението беше ужасно.Никога не съм се чувствала толкова унила,колкото се чувствах тогава.Но бях и радостна,че казах истината на Алек.Той заслужаваше истината.Ако детето е от него или ако е от теб няма да промени нищо за мен.Аз ще го обичам независимо кой е бащата,защото обичах Алек и защото обичам теб.
Той ме гледаше смаян.
-Да,Амброуз.Обичам те.Все още те обичам.Ти си ми съпруг и макар да живеехме доста странно и с доста тайни през тези шест години аз бях щастлива.Имахме прекрасни мигове.И ми харесва това,че можеш да бъдеш леко извратен в леглото.Допринася пикантност във връзката.Но мисля,че не можем да се върнем както бяхме преди.Не можем да продължим напред все едно нищо не се е случило.Ако искаш да сме заедно според мен трябва да започнем отначало.
-Готов съм да започна отначало-кимаше енергично той.
-Добре тогава.Искам временно да живеем отделно.Ще ме поканиш на среща и ще почнем да се опознаваме наново.Ако нещата се получат добре,ако ли не еми тогава ще се наложи да заведа дело за развод.
Той се усмихна.
-Ще се получат,мило.Ще се получат.
На другата сутрин Амброуз не беше на работа.Той си взе петък за почивка за да може да се изнесе от къщата временно.Радвах се ,че се съгласи на този мой луд план.Сутринта му помагах да опакова някои вещи и дрехи и изненадващ звън ме накара да подскоча.
-Аз ще видя кой е -провикна се Амброуз.След няколко минути той влезе с голяма пратка обвита в хартия и станиол.
-За теб е -каза той докато внасяше пратката във всекидневната.
-Чудя се от кого ли е? -попитах аз докато оглеждах масивната облепена с хартия пратка.
-Искаш ли макетното ножче?
-Подай го -казах аз.
Амброуз ми го подаде и започнах внимателно да отстранявам пластовете хартия и станиол докато не достигнах до същината.
-Какво е това по дяволите? -попита Амброуз.
-Картина-казах аз.
-Да,но от кого?
-Сигурно от Карл.Заповишението. - обясних аз,но всъщност много добре знаех от кой е.
Картината бешеот Алек.
Това беше същата пратка,която Сиера е пуснала без да знае каквовсъщност й беше заръчал Алек да изпрати.